Откакто публикувам тези теории за личността в Интернет, започнах да получавам предложения да добавям различни теоритици, понякога с думите, че бих бил пълен глупак, ако не включа и този гений! Подобно писмо стана причината да създам глава за Олпорт, например. Но повечето искания не удовлетворих, тъй като макар и авторите им да смятат дадения теоритик за гениален, той не е на нивото на Рождърс, Хорни, Юнг или Бинсвангер. Но Албърт Елис привлече вниманието ми! Въпреки, че неговата теория е несъмнено клинична, (насочена предимно към развиване на форма на терапия) тя е, по мое мнение, доста усъвършенствана.
За да улесня живота си, използвах с разрешението на “Институт Албърт Елис”, http://www.rebt.org/ откъси от две негови статии, за да опиша теориите му.
Елис е роден в Питсбърг през 1913г. и израства в Ню Йорк Сити. Извлича максималното от едно доста трудно детство, като използва главата си възможно най-много и се превръща в, както сам казва, “упорит и отявлен човек, разрешаващ проблеми”. Сериозно заболяване на бъбреците пренасочва вниманието му от спорта към книгите, а кавгите в семейството (родителите му се развеждат, когато е на 12г.) го тласкат към това да работи върху постигането на по-добро разбиране на другите.
В
гимназията, Елис се опитва да се превърне във велик американски романист.
Планира да учи счетоводство в гимназията и колежа, да спечели достатъчно,
за да се пенсионира на 30г. и да пише без да е под натиска на финансови нужди.
Голямата депресия слага край на тази негова идея, но въпреки това той завършва
колеж през 1934г. с диплома по бизнес администрация от “Сити Юниверсити” в
Ню Йорк. Първото му начинание в света на търговията е бизнес с намиране на
панталони, който започва с брат си. Двамата търсят по разпродажбите в Ню Йорк
панталони, които да пасват на все още годните за употреба сака на клиентите
им. През 1938г., става директор на персонала в компания за подаръци и украшения.
Елис отдава повечето от свободното си време на това да пише кратки разкази, пиеси, новели, забавна поезия, есета и научна литература. Докато навърши 28г., завършва почти 24 ръкописа, но не успява да ги публикува. Осъзнава, че бъдещето му не е да пише художествени произведения и се насочва изключително към научна литература, за да популяризира това, което нарича “сексуално-семейна революция”.
Докато събира все повече материали за монография, наречена "Случаят за сексуалната свобода" повечето му приятели се отнасят с него като с експерт по въпроса. Те често го молят за съвети и Елис открива, че харесва консултирането толкова, колкото и писането. През 1942г. се завръща в училище, като записва клинична психология в Колумбия. Започва частна практика на непълен ден в областта на семейното и сексуалното консултиране скоро след като получава магистърската си степен през 1943г.
По времето, когато Колумбия му присъжда докторска степен през 1947г., Елис вече е достигнал до убеждението, че психоанализата е най-дълбинната и най-ефективната форма на терапия. Той решава да се запише на стаж в областта на анализа и "да се превърне в изтъкнат психоаналитик през следващите няколко години". Психоаналитичният институт отказва да приеме стажанти без докторска степен, но Елис намира аналитик от групата на Карен Хорни, който се съгласява да работи с него. Елис завършва пълен анализ и започва да практикува класическа психоанализа под напътствията на преподавателя си.
През късните 40 години на миналия век преподава в Рътджерс и Ню Йоркския университет, и е главният клиничен психолог в "Клиниката по Душевна Хигиена" на северен Ню Джърси. Той също заема и поста на главен психолог в "Диагностичния център" на Ню Джърси, а след това в "Катедрата по Институции и Агенции" на Ню Джърси.
Но вярата на Елис в психоанализата бързо се подронва. Той открива, че когато провежда консултации с клиентите си веднъж седмично, или дори през седмица, те напредват така, както ако консултациите са ежедневни. Тогава започва да заема по-активна роля, прекъсвайки съветите и преките тълкувания, така, както го прави в миналото си с хората със семейни или сексуални проблеми. Клиентите му изглежда се подобряват по-бързо с този нов подход, отколкото с пасивните психоаналитични процедури. И спомняйки си, че преди да се заеме с анализ, той е работил върху повечето от собствените си проблеми, четейки и практикувайки по вижданията на философи като Епиктет, Марк Аврелий, Спиноза, Бернард Ръсел, започва да учи клиентите си на принципите, които са давали резултати при самия него.
До 1955г., Елис напълно се отказва от психоанализата и се концентрира върху това да променя поведението на хората, като ги изправя пред ирационалните им вярвания и ги убеждава да ги заменят с рационални. Тази роля му приляга повече, тъй като може да бъде себе си по-откровено. "Когато станах рационално-емоционален", казва той, "моите собствени личностни процеси започнаха истински да вибрират".
Публикува първата си книга за РЕПТ "Как да живеем
с невротичен човек" през 1957г. Две години по-късно създава "Института
за рационален живот", където провежда кръжоци и преподава тези принципи
на други терапевти. "Изкуството и науката на любовта", първата му
истински успешна книга се появява на бял свят през 1960г. и досега е публикувал
54 книги и над 600 статии за РЕПТ, секс и брак. В момента (бел.прев. на написването
на статията) той е президент на "Института по рационално-емоционална
терапия" в Ню Йорк, който предлага програма за обучение и управлява голяма
психологическа клиника.
(Из “Скица за Албърт Елис”, от Гари Грег)
Албърт Елис умира от сърдечна и бъбречна недостатъчност на 24 Юли 2007г.
Теория
РЕПТ – Рационално–Емоционална Поведенческа Терапия – започва с АВП. “А” е за “активиращи събития”, като семейни проблеми, незадоволителна работа, травми от ранното детство и всички онези неща, които смятаме за извор на нещастието си. “В” е за “вярвания”, и по-специално ирационалните, себе-увреждащи вярвания, които са истинските източници на нашето нещастие. “П” е от “последствия”, невротичните симптоми и негативните емоции, като депресия, паника, и гняв, които произлизат от нашите вярвания.
Въпреки че активиращите преживявания може да са доста реалистични и да причинят истинска болка, всъщност нашите ирационални вярвания са тези, които създават дългосрочни проблеми и ни изваждат от строя. Елис добавя и "О" - от "обсъждане" - терапевтът трябва да обсъжда ирационалните вярвания, за да може клиентът в крайна сметка да се наслади на позитивните психологически ефекти - "Е", от рационалните вярвания.
Например, "депресивният човек се чувства тъжен и самотен,
защото неправилно смята, че е неспособен и изоставен." Истината, обаче
е, че депресираните хора се държат по същия начин както и недепресираните.
Така че терапевтът трябва да покаже на депресирания човек неговия успех и
да атакува вярването, че е неспособен, вместо да насочва усилията си към промяна
на самото настроение!
Въпреки че за терапията не е нужно да се посочи конкретния източник на ирационалните вярвания, е ясно, че те са резултат от “философско обуславяне” - т.е. напълно наподобяват навика, по който вдигаме телефона просто защото звъни. По-нататък, Елис казва, че сме биологично програмирани да бъдем податливи към такова обуславяне!
Ирационалните вярвания заемат формата на абсолютни твърдения. Вместо да признаем наличието на някое предпочитание или желание, правим неподходящи искания към другите, или убеждаваме самите себе си, че имаме непоносими нужди. Съществува цял списък от типични “грешки на мисленето”, които обикновено хората правят, като например:
1. игнорирането на положителното;
2. преувеличаването на отрицателното и
3. прекаленото обобщаване.
Може да откажа да си дам сметка, че наистина имам няколко приятели или че съм постигал известни успехи. Може да обърна специално внимание на страданията, които съм преживял и да раздуя размерите им. Може да убедя себе си, че никой не ме обича и че винаги се провалям.
Има 12 примера за ирационални вярвания, които Елис често споменава...
12 ирационални вярвания, които създават и поддържат неврозата:
1. Идеята, че е ужасно необходимо възрастните да бъдат уважавани от значимите хора, заради почти всичко, което правят – вместо да се концентрират върху собственото си самоуважение или върху това да печелят одобрение за по-практични цели, или да обичат, вместо да се стремят да бъдат обичани.
2. Идеята, че определени постъпки са ужасни или грешни и че извършителите им трябва да бъдат жестоко наказани – вместо идеята, че някои действия са себеувреждащи или антисоциални, и хората, които ги правят се държат глупаво, неразумно или невротично, и е най-добре да им се помогне, за да се променят. Лошото поведение на хората не ги прави прогнили индивиди.
3. Идеята, че е ужасно нещата да не са такива, каквито искаме – вместо идеята, че така е твърде лошо, е по-добре да се опитаме да променим или контролираме неблагоприятните условия, така че да станат по-задоволителни и, ако това е невъзможно, е по-добре временно да приемем и благородно да пренебрегнем съществуването им.
4. Идеята, че човешката нищета е неизменно причинена от външни фактори и ни е натрапена от други хора или външни събития – вместо идеята, че неврозата се поражда предимно от гледната ни точка към неблагоприятните условия.
5. Идеята, че ако нещо е или може да бъде опасно или страшно, трябва да сме ужасно подтиснати и безкрайно обсебени от него – вместо идеята, че е най-добре да се изправим лице в лице с него и да го превърнем в безопасно или, ако това е невъзможно, да приемем неизбежното.
6. Идеята, че е по-лесно да избегнеш трудностите и отговорностите в живота вместо да се изправиш пред тях – вместо идеята, че т.нар. “лесен начин” обикновено е много по-труден в дългосрочен план.
7. Идеята, че безусловно се нуждаем от нещо различно, по-силно или по-велико от самите нас, на което да разчитаме – вместо идеята, че е по-добре да поемем риска да мислим и действаме по-независимо.
8. Идеята, че трябва да бъдем съвсем компетентни, интелигентни и да заслужаваме всякакво уважение – вместо идеята че е възможно понякога да не успяваме да се справим и е по-добре да се стараем това да се случва по-скоро рядко, отколкото никога, и да приемем себе си като доста несъвършени създания, със своите човешки недостатъци и типични грешки.
9. Идеята, че ако нещо силно е повлияло на живота ни, определено ще го повлияе отново – вместо идеята, че можем да се учим от миналото си, но не и да сме прекалено привързани или предубедени от него.
10. Идеята, че трябва да имаме недвусмислен и безупречен контрол върху нещата – вместо идеята, че светът е пълен с вероятности и шансове и че можем да се наслаждаваме на живота си въпреки всички тях.
11. Идеята, че човешкото щастие може да се постигне по пътя на инерцията и пасивността – вместо идеята, че сме най-щастливи, когато сме напълно погълнати от съзидателни цели, или когато отдаваме себе си на каузи или хора, различни от нас самите.
12. Идеята, че нямаме никакъв контрол над емоциите си и че не можем да не се безпокоим за нещата - вместо идеята, че имаме реален контрол над деструктивните емоции, ако изберем да работим върху това да променим хипотезите, от които често ги създаваме.
(Из “Същност на рационално-емоционалната поведенческа терапия”, 1994г., от Албърт Елис)
По-просто казано, Елис говори и за трите основни ирационални вярвания:
1. “Трябва да бъда изключително компетентен, или нищо не струвам.”
2. “Другите трябва да се отнасят с мен внимателно, в противен случай са напълно скапани.”
3. “Светът трябва винаги да ми носи щастие, иначе ще умра.”
Терапевтът използва уменията си, за да оспори тези ирационални идеи в терапията, или още по-добре – да накара клиента да намери оспорващите ги аргументи. Например, терапевтът може да попита:
1. Има ли някакви доказателства за това вярване?
2. Какво е доказателството срещу това вярване?
3. Кое би било най-лошото, което ще се случи, ако се откажеш от това вярване?
4. Кое е най-доброто, което може да се случи?
В допълнение към аргументите, РЕПТ терапевтът използва всякакви други техники, които помагат на клиента да промени вярванията си. Например, може да организира групова терапия, безусловно позитивно отношение, да провокира действия свързани с поемането на риск, обучение в асертивност или в емпатия, да използва техники на ролеви игри, да насърчава справянето със себе си чрез методи за промяна на поведението, да използва системна десенсибилизация и т.н.
Безусловно себеприемане
Елис акцентира все повече и повече върху важността на това, което нарича “безусловно
себеприемане”. Той твърди, че в РЕПТ, никой не е обречен, без значение колко
ужасни са действията му и че трябва да приемаме себе си заради това, което
сме вместо заради това, което сме постигнали.
Един от методите, които споменава, е убеждаването на клиента в истинската му ценност като човешко същество. Дори и само това, че сте живи, ви придава ценност.
Елис забелязва, че повечето теоритици обръщат голямо внимание на самооценката, на силата на Аз-а и на подобни идеи. Ние сме естествено оценяващи същества и това е добре. Но се разпростираме от оценяване на чертите и действията си до оценяване на тази неясна цялост, наречена "Аз". Как можем правилно да оценим себе си? И каква е ползата да го направим? То носи само вреда, твърди Елис.
Според него, съществуват основателни причини да подпомагаме своя Аз: Искаме да останем живи и да бъдем здрави, да се наслаждаваме на живота и т.н. Но много по-често подкрепянето на Аз-а вреди, както илюстрират тези примери:
Аз съм специален, иначе съм обречен.
Трябва да бъда обичан и някой да го е грижа за мен.
Трябва да бъда безсмъртен.
Или съм добър, или лош.
Трябва да се докажа.
Трябва да имам всичко, което искам.
Той силно вярва, че самооценката води до депресия и подтискане, и до избягване на промяната. Най-доброто нещо, което можем да направим за здравето си е да спрем изобщо да се оценяваме!
Но вероятно тази идея за Аз-а е пресилена. Елис е доста скептичен относно съществуването на "истински" Аз, ала Хорни или Роджърс. Особено му е неприятна идеята, че има конфликт между Аз-а, подкрепян от актуализацията, и този, подкрепян от обществото. Всъщност, казва той, природата и обществото по-скоро са взаимно поддържащи се, отколкото противопоставящи се.
Елис определено не вижда доказателства за трансперсонален Аз или душа. Будизмът, например, се справя доста добре и без него! И е скептично настроен към алтернативните състояния на съзнанието, мистичните традиции и трансперсоналната психология. Всъщност той разглежда тези състояния по-скоро като неистински, отколкото като трансценденти!
От друга страна, Елис счита, че подходът му произлиза от древната стоическа традиция и от възгледите на философи като Спиноза. Вижда и допълнителни прилики между екзистенциализма и екзистенциалната психология. Всеки подход, при който отговорността е поделена между индивида и неговите вярвания, най-вероятно има общи черти с РЕПТ на Елис.
Аарън Бек
Би било доста небрежно от моя страна, ако дори не спомена Аарън Бек, докато говоря за Елис. Ако Елис е дядото на когнитивните терапии, Бек е бащата. Влиянието на тези двама господа върху психотерапията не може да бъде пренебрегнато!
Аарън Бек се ражда в Провидънс, Роудайлънд, САЩ, на 18 Юли 1921г, в семейството на руски емигранти. Той завършва бакалавърската си степен в Университета Браун през 1942г., а магистърската - в Медицинския Университет Йейл през 1946г. Жени се и има 4 деца, едно от които (Джудит) става негова последователка.
Бек все още работи като професор в Университета в Пенсилвания. Също така е директор на “Центъра за терапия и превенция на самоубийствата” и президент на “Института Бек за когнитивна терапия и изследване” във Филаделфия, чийто директор е д-р Джудит Бек.
Бек открива форма на терапия, наричана “когнитивна терапия” (известна и като “когнитивно-поведенческа терапия” – КПТ), която има доста сходства с РЕПТ на Елис.
Когнитивната терапия се основава на идеята, че много психологически проблеми произлизат от когнитивни “грешки”, особено по отношение на самия себе си, на личния свят, на личното бъдеще. Разговорно казано, терапевтът помага на пациента да изследва и провери вярванията си и мисловните си процеси, и да развие по-добър подход към проблемите в живота си. Сред основните грешки на мисленето, които Бек открива са свръхобобщаването, минимизирането на позитивите и преувеличаването на негативите.
Първоначално, Бек прилага този метод към депресията и суицидните мисли, но той и студентите му доразвиват обхвата му като включват тревожното разстройство, разстройствата на личността и дори шизофренията.
През 2007г. едно онлайн списание, “Psychoterapy Networker”, проведе изследване сред психотерапевти, относно най-влиятелните терапевти и Др. Бек зае второ място, веднага след Карл Роджърс.
