Теории за личността  

ТЕОРИИ ЗА ЛИЧНОСТТА: ВЪВЕДЕНИЕ

Др Джордж Буре


Теорията за личността е учението за личността – т.е. за цялостния човешки индивид. Щом стане дума за “личност”, повечето от нас всъщност се съсредоточават върху различията – например, какви са типовете хора, или видовете черти на характера и т.н. Те определено са важна част от теорията за личността, тъй като една от особеностите ни е, че не можем прекалено да се различаваме помежду си. Но основният акцент е насочен към по-обхватния въпрос - "Какво е да бъдеш личност?".

Психолозите на личността разглеждат своята област като върха (разбира се) на пирамидата, съставена от всички области на психологията – като всяка от тях е по-детайлна и точна от стоящите над нея. На практика, това означава, че те трябва да вземат предвид биологията (и особено неврологията), еволюцията и генетиката, теориите за усещанията и възприятията, за мотивацията и емоциите, за ученето и паметта, психологията на развитието, психопатологията, психотерапията и всичко, стоящо между тях.

Тъй като това е доста сериозно начинание, психологията на личността може да се счита за най-слабо научното (и най-философското) течение в психологията. По тази причина повечето курсове по психология на личността в колежите все още я описват като сбор от теории. Имаме десетки теории, като всяка от тях набляга на различни аспекти на личността и използва различни методи, понякога в унисон с други теории, а друг път - в конфликт с тях.

Подобно на всички психолози - и всички учени - психолозите на личността копнеят за единна теория, такава, будеща общо съгласие, здраво стъпила на солидни научни доказателства. За съжаление, по-лесно е тя да се опише с думи, отколкото да се създаде. Хората са много трудни за изучаване. Обърнали сме поглед към изключително сложен организъм (такъв със "съзнание" - каквото и да означава това), поставен не само във физическа, но и в социална среда, която на свой ред е изградена от множество от тези изключително сложни организми. Трябва да се вземат под внимание прекалено голям брой фактори, за да можем да опростим ситуацията, без по този начин напълно да я лишим от смисъл!

Необходимо е да обърнем внимание на различните методи за изследване, които са ни на разположение в качеството ни на психолози на личността, за да разберем къде се намираме...

Съществуват два основни класа от методи за изследване: качествени и количествени. Количествените методи включват измерване, за разлика от качествените. Измерването е много важно за науката, тъй като учените искат да преминат от чисто субективното към по-обективното. Ако аз и моята скъпа съпруга погледнем към един мъж и аз кажа: “Той е нисък”, тя може да отговори: “Не, не, той е доста висок!” – тогава се оплитаме в две субективни мнения. Ако вземем метър можем заедно да измерим ръста на мъжа и да разберем, че всъщност е висок 1.72м. Тъй като аз съм 1.87м, може да го смятам за нисък. Жена ми е висока 1.57м и може да й се струва висок. Но няма да има спор за показанията на метъра!

(Всъщност, при всички случаи няма да има спор, тъй като жена ми е винаги права!)

Нюанс на даден цвят може да ми изглежда син, а на вас - зелен. Някаква мелодия може да ми се струва бърза, а на вас - бавна. Може да считам даден човек за срамежлив, а вие - да го намирате за особено контактен. Но ако измерим дължината на вълната на цвета, или ритъма на музиката, или открием скала за срамежливост и определим стойностите на този човек по нея, можем да постигнем съгласие. Ставаме "обективни". Създаването на тестове за личността, с които да измерваме личните качества, занимава голяма част от психолозите на личността.

Ако вземете две различни форми на измерване - като метъра и кантара, и измерите височината и тежестта на няколко стотин от най-близките и най-скъпите си приятели, можете да проверите дали тези две форми на измерване са свързани по някакъв начин. Това се нарича "съотношение". И, както може да очаквате, височината и теглото на хората са взаимосвързани: колкото сте по-високи, най-общо казано, толкова сте по-тежки. Разбира се, има някои приятели, които въпреки че са високи, са доста леки и други – които са ниски и пълни, както и много други комбинации, но винаги ще има макар и скромно, но все пак значимо съотношение.

Може да направите същото и с нещо, включващо личността. Например, може да искате да проверите дали хората, които са срамежливи са по-интелигентни от по-контактните. Така че, открийте начин да измервате срамежливост-контактност и интелигентност (тест за интелигентност!) и изследвайте с тях няколко хиляди души. Сравнете получените данни и вижте дали има някаква връзка между тях. В този пример, най-вероятно ще откриете слабо съотношение, въпреки нашите стереотипи. Съотношението е популярна техника в психологията, включително в психологията на личността.

То обаче, не може да ви помогне да разберете причините за нещата. Дали височината някак си причинява теглото? Или е обратното? Дали това, че си срамежлив ти помага да си по-умен, или това, че си по-умен те прави срамежлив? Не можем да кажем. Може да е или така, или иначе, или пък има някаква съвсем друга променлива, която е в основата на всичко.

Тук на сцената излиза експериментирането. Експериментите са "златният стандарт" на науката и всички ние, психолозите на личността, си мечтаем да ни е по-лесно да ги правим. В прототипния експеримент всъщност манипулираме едната от променливите (независимата) и измерваме втората променлива (зависимата).

Така, например, можете да измерите ъгъла на завъртане на копчето за усилване на радиото си и после да измерите действителната сила на музиката, която излиза от говорителите му. Това, което ще откриете очевидно е, че колкото повече завъртате копчето, толкова повече усилвате звука. Съществува съотношение между тях, но този път, защото копчето се манипулира (буквално, в конкретния случай) и звука се измерва след това, знаете, че завъртането на копчето влияе върху на силата на звука.

Като пренесем тази идея в света на личността, можем да покажем на хората страшни филми и да ги накараме да посочат колко страшни са всъщност. След това можем да измерим тревожността им (с инструмент, който измерва колко ни се потят ръцете, например, или с прост тест, в който ги караме да посочат по дадена скала колко са изплашени). След това можем да видим дали има съотношение между страшния филм и преживяванията им. И, разбира се, до каква степен. Освен това, сега вече знаем, че колкото е по-страшен филма, толкова повече се плашим. Пробив в психологическата наука!

Има няколко фактора, които правят измерването, съотношението и експериментите трудни за психолозите на личността. На първо място, невинаги е лесно да се измерят нещата, от които се интересуваме. Дори примерите със срамежливост-контактност и интелигентност-тревожност са, меко казано, неясни. Доколко правилно хората разпознават собствената си тревожност? Доколко изследването на потенето на ръцете измерва тревожността? Може ли наистина тест, напечатан на лист хартия, да определи в каква степен сте умни или срамежливи?

А щом стигнем до едни от най-важните идеи в теориите за личността - като тези за съзнанието, гнева, любовта, мотивацията, неврозите и т.н. - проблемът вече изглежда непреодолим.

Друга трудност произлиза от въпроса за контрола. При експериментите, най-вече, трябва да контролирате променливите, които не касаят обекта на изследването, за да видите дали независимата променлива всъщност влияе на зависимата. Но в един и същ момент ни влияят милиони променливи. Дори цялата ни история като личност е там, въздействаща на резултата. Никаква стерилна лаборатория не може ограничи влиянието им!

Дори и да можете да контролирате повечето променливи – т.е. да създадете психологически вариант на стерилната лаборатория – можете ли да обобщите, че така получените изводи са валидни и извън тази ситуация? Хората се държат различно в лабораторията и вкъщи. Държат се различно когато ги наблюдават и когато са насаме. Експериментите са всъщност социални ситуации, но се различават от другите социални ситуации. Реализмът би бил отговорът, но как човек достига до реалистична гледна точка, докато в същото време не изпуска контрол?

Тогава стигаме до проблема с извадките. Ако химикът работи с дадена скала, той ще бъде уверен, че други проби от същата скала ще реагират по подобен начин на химикалите, с които им въздейства. Дори биолог, наблюдаващ плъх, би счел, че този плъх прилича на повечето плъхове (въпреки, че вече го обсъждахме!). Това определено не се отнася за хората.

В психологията често използваме първокурсници от колежа за изследванията си. Те са удобни изследвани лица - достъпни са, лесно се мотивират, освен това са податливи и пасивни... Но каквито и резултати да получите при тях, можете ли да ги отнесете и към работниците във фабриките? Или към хората от другия край на света? Или към предците ни, живели преди 100 години, или към идните поколения, които ще живеят след 100 години? Можете ли да отнесете резултатите дори към завършващите колежа? Този проблем пренася въпросите за количествените методи към тези за качествените.

Е, тогава какво ще кажем за качествените методи? В основни линии, те включват внимателно наблюдение на хората, последвано от внимателно описание и внимателен анализ. Проблемът с качествените методи е ясен: как можем да сме сигурни, че изследователят наистина е бил внимателен? Или, всъщност, че е бил честен? Само като повторим изследванията.

Има толкова много качествени методи, колкото и количествени. При някои, изследователят всъщност интроспектира – търси доказателства в собствените си преживявания. Този метод звучи доста ненадежден, но в действителност е единственият начин да достигне директно до нещата, които се случват в уединението на собственото му съзнание! Екзистенциалните психолози често го използват.

Други изследователи наблюдават хората “в естествената им среда”, подобно на етолозите, които изучават птиците или шимпанзетата, или лъвовете, и обясняват поведението им. Хубавото нещо тук е, че определено е по-лесно да се повторят наблюденията, отколкото интроспекциите. Антрополозите по принцип разчитат на този метод, както и мнозина социолози.

Един от най-често срещаните качествени методи е интервюто. Задаваме въпроси, понякога просто преразказваме вече зададени въпроси, на различни хора, които са имали дадено преживяване (например, били са отвлечени от НЛО) или попадат в дадена категория (например диагностицирани са с шизофрения). Изучаването на случай е вариант на този метод, който се фокусира върху натрупването на доста изчерпателно разбиране за даден индивид и е в основата на множество от теориите за личността.

В крайна сметка, науката е просто съчетание на внимателно наблюдение и внимателно мислене. Така че ние, психолозите на личността, извличаме максималното от методите, с които разполагаме. Което ни кара да си зададем въпроса доколко сме се отдали на внимателно мислене и на още няколко неща.

На първо място, трябва сме нащрек, за да не допускаме прояви на етноцентризъм. Етноцентризмът е (за нашите цели) склонността да разглеждаме нещата от гледната точка на собствената си култура. Родени сме в своята културна среда и повечето от нас никога не я напускат истински. Възприемаме я когато сме съвсем малки и тя се превръща в наша “втора природа”.

Фройд, например, е роден през 1856г. в Моравия (част от днешна Чехия). Неговата културна среда - централно-европейска, германоезична, викторианската епоха, еврейска - се различава страшно много от нашата (каквато и да е тя). Едно от схващанията по онова време е, че сексът е нещо съвсем нередно, животинско, грешно. Вярвало се е, че мастурбацията води до криминално поведение, до забавяне на развитието и до душевни болести. Жените, които са получавали оргазми се считали за нимфоманки, неспособни да станат добри съпруги и майки, и вероятно предопределени за проститутки.

Фройд трябва да бъде уважаван за това, че е успял да се извиси над схващанията на културата си за секса и да предположи, че сексуалността - дори и женската - е естествена (била тя и животинска) част от това да си човек, и че подтискането й може да доведе до обезсилващи психически разстройства. От друга страна, той не предусеща вероятността за появата на нова западна култура - нашата - където сексуалността не само се приема за нещо нормално, на което дори е добре да се отдаваме винаги, когато имаме възможност.

Второто нещо, което трябва да не допускаме е егоцентризмът. За нашите цели, говорим за склонността да разглеждаме преживяванията си, живота си, като стандарт за всички хора. Фройд бил много близък с майка си. Когато го родила, била на 20г., а баща му - на 40г. Тя останала вкъщи, за да го отглежда, а той работил както обикновено, по 16 часа на ден. Малкият Фройд бил гениално дете, което можело да обсъжда теми за възрастни още едва 5-годишен. Той бил, както веднъж майка му се изразила, нейният "златен Зиги".

Тези обстоятелства били необичайни дори и за неговото време и място. Въпреки това, докато той развива теорията си, приема за даденост, че връзката майка-син е в центъра на психологията за всички! Това, разбира се, е грешка: егоцентризъм.

И последно – трябва да се пазим от догматизъм. Догмата е сбор от идеи, които човек не допуска да се критикуват. Имате ли доказателства срещу вярванията ми? Не искам да ги чувам! Забелязвате ли някои слабости в логичността на аргументите ми? Те нямат никаква връзка. Догмите са често срещани в областта на религията и политиката, но нямат никакво място в науката! Науката трябва винаги да е отворена за нови доказателства и критика. Тя не е "истина", а само движение в тази посока. Когато някой твърди, че това е "истината", науката внезапно спира.

И така, за съжаление, Фройд е признат за виновен в склонност към догматизъм. Той взима идеите си толкова присърце, че отказва да приеме несъгласията на своите “последователи” (обърнете внимание на религиозния термин тук!). Някои, като Юнг и Адлер, в крайна сметка продължават и създават свои собствени теории. Само ако Фройд не е бил догматичен, ако е бил отворен към нови идеи и доказателства и е позволил на своята теория да се развива отворено, можеше днес всички ние да сме “фройдисти” – а “фройдист” щеше да означава нещо доста по-различно и по-общо.

Достатъчно сме обикаляли около вратата. Да влизаме. Откъде ще започнем? От началото, разбира се. И това би бил самият велик учител – Зигмунд Фройд.


© 2015 Пенка Канджева, Всички права запазени, За контакти pipia@yahoo.com

 

Благодарим на "Морада" за предоставения подслон в интернет! :)