Биография
Роло Мей е роден на 21 Април 1909г. в гр. Ада, Охайо, САЩ. Детството му не е особено приятно - родителите му не се разбират добре и в крайна сметка се развеждат, а сестра му преживява психически срив.
След кратък период на обучение в Мичиган (откъдето е помолен да напусне, заради участието си в радикално ученическо списание), се записва в Колежа Оберлин в Охайо. Завършва там и получава бакалавърска степен.
След това заминава за Гърция, където три години преподава английски език в Колежа Анатолия. През този период се подвизава и като странстващ художник, и дори за кратко учи с Алфред Адлер.
Когато се връща в САЩ, постъпва в “Теологичен 
съюз
на семинарията” и се сприятелява с един от учителите си, Пол Тилич, теолог-екзистенциалист,
който оказва силно влияние върху начина му на мислене. Мей получава бакалавърска
степен през 1938г.
Той страда от туберкулоза и се налага да постъпи на лечение за три години в санаториум. Това вероятно е повратен момент в живота му. Изправен пред опасността от смъртта, Мей прекарва часовете си в четене. Сред книгите са и трудовете на Сорен Киркегард, датски религиозен писател, който вдъхновява по-голямата част от представителите на екзистенциалисткото движение. Именно досегът с философията на Киркегард дава тласък на Мей да създаде теорията си.
Той продължава с обучението си по психоанализа в “Института Уайт”, където среща хора като Хари Стак Съливан и Ерих Фром. И накрая, отива в Колумбийския Университет в Ню Йорк, където през 1949г. получава първата докторска степен по клинична психология, която някога е била връчвана от тази институция.
След това започва да преподава в различни училища от най-високо ниво. През 1958г., редактира, заедно с Ърнст Ейнджъл и Хенри Елънбергер, книгата “Съществуване”, която представя в САЩ екзистенциалната психология. Прекарва последната година от живота си в Тибурон, Калифорния и умира през Октомври 1994г.
Теория
Роло Мей е най-известният американски психолог-екзистенциалист. По-голямата част от начина му на мислене може да бъде разбрана, ако се познава екзистенциализма като цяло. Налице е и значително застъпване на идеите му с тези на Лудвиг Бинсвангер. Въпреки това, той в известна степен се отклонява от основното течение, тъй като е повлиян по-скоро от американския хуманизъм, а не от европейския и по-силно се интересува от помиряването на екзистенциалната психология с другите школи, и най-вече с фройдизма.
Мей използва традиционни екзистенциални термини, леко различни от останалите и въвежда нови наименования за някои от старите идеи на екзистенциалистите. "Съдбата", например, е горе-долу същото като "захвърлеността" в съчетание с "падението". Тя е тази част от живота ни, която е определена за нас, нашият суров материал, ако щете, проектът за създаване на живота ни. Друг пример е думата "кураж", която използва по-често от традиционния термин "автентичност", със значението "да се изправиш срещу тревогата си и да я надмогнеш".
Също така, не ми е известен друг екзистенциален психолог освен Мей, който обсъжда определени “стадии” (не във фройдисткия смисъл на думата, разбира се) на развитие:
Невинност – това е стадият, предхождащ появата на Аз-а, на самосъзнанието в бебето. Невинността е пред-морална, т.е. не е нито е добра, нито лоша. Като дивото животно, което убива, за да се храни, невинното прави само това, което трябва да прави. Но притежава и определена степен воля в смисъл на двигател, за да удовлетвори потребностите си!
Бунт – стадият от детството и юношеството, през който се развива Аз или самосъзнание, чрез противопоставяне на възрастните. Бунтът се разпростира от твърдото “Не!” на двугодишното дете към “Няма начин!” на тийнейджъра. Бунтовната личност иска свобода, но все още няма пълно разбиране за отговорността, която тя носи. Тийнейжърът може да настоява да използва получените позволения както си поиска, но въпреки това все още да очаква родителите му да му дават пари и да се оплаква колко са нечестни, ако му откажат!
Обичаен – нормалният Аз на възрастния - традиционен и малко скучен, вероятно. Човек вече се е научил да поема отговорност, но го намира за прекалено изискващо и търси убежище в конформизъм и традиционни ценности.
Съзидателен – истинският възрастен, екзистенциалният етап отвъд Аз-а и самоактуализацията. Този човек, приемайки съдбата си, се сблъсква с тревогата и куража!
Това не са "стадии" в традиционния смисъл на думата. Детето със сигурност може да бъде невинно, обичайно и творческо в определени периоди; възрастният може да бъде бунтовно настроен. Единствената връзка между стадия и определена възраст е на базата на това, кое изпъква: бунтът изпъква при две-годишните и при тийнейджъра!
От друга страна, Мей е точно толкова заинтригуван от тревожността, колкото и всеки друг екзистенциалист. Първата му книга “Значението на тревожността” се основава на докторската му дисертация, която на свой ред се основава на прочетеното от Киркегард. Дефиницията му за тревожност е: "разбиране, водено от заплахата към някоя ценност, която индивидът счита за жизненоважна за същестуването на своя Аз". Докато в "не-чистия" екзистенциализъм тя очевидно включва страх от смъртта или от "нищото". По-късно, Мей цитира Киркегард: "Тревожността е зашеметяването от свободата".
Любов и воля
Много от оригиналните идеи на Мей могат да бъдат открити в книгата, която според мен е най-добрата му - “Любов и воля”. В опитите си да помири Фройд и екзистенциалистите, той обръща вниманието си към мотивацията. Основната мотивационна идея, според него, е демоничното. То е цялата система от мотиви, различни за всеки човек. Демоничното се състои от колекция от специфични мотиви, наречени “демони”.
Думата “демон” идва от гръцки и означава “малък бог”. В днешно време тя е наситена с негативна конотация. Но по своята същност, демонът може да бъде и добър, и лош. Демоните включват както по-нисши нужди, като нуждата от храна и секс, така и по-извисени, като тази от любов. В основни линии, Мей твърди, че демонът е всичко, което може да вземе контрола над човек и когато това се случи е налице демонично притежание. Ако балансът между демоните бъде нарушен, те може да се считат за “зли” – с цялата тежест на думата! Тази идея е подобна на идеята на Бинсвангер за темите или на тази на Хорни за стратегиите за справяне.
За Мей, един от най-важните демони е ерос. Ерос е любов (не секс) и в гръцката митология е малък бог, изобразяван като млад мъж. По-късно, Ерос се трансформира в тази дразнеща напаст – Купидон. Мей разбира любовта като потребността да “станеш едно” с друг човек и се позовава на древногръцката история от Аристофан: първоначално хората са имали 4 ръце, 4 крака и 2 глави. Когато сме се възгордяли, боговете ни разделили на две – мъже и жени, и са ни обрекли на безкрайното желание да възстановим липсващата си половинка!
Както и да е, като всеки демон, ерос е нещо добро, докато не вземе контрол над личността ни и не станем обзети от него.
Друга важна идея на Мей е тази за волята – способността да се организираме, за да постигнем целите си. Това, грубо казано, прави волята синоним на Аз-а и на изпробването на реалността, но с нейн собствен източник на енергия, както е в психологията на Аз-а. Предполагам, че той заимства тази идея от Ото Ранк. Мей подсказва, че волята също е демон, който има потенциала да вземе контрола над личността.
Друга дефиниция за волята е “способността да превърнем желанията си в реалност". Желанията са "игриви образи на възможности" и са проява на нашите демони. Голяма част от тях, разбира се, произлизат от ерос. Но се иска воля, за да се реализират наистина! Според относителния ни запас от желания за любов и волята ни да ги реализираме, можем да разграничим три "типа личности". Обърнете внимание, че Мей не ги назовава - това би било прекалено категорично за екзистенциалист. Но той използва различни термини, които се отнасят до тях и аз подбрах някои типични:
Съществува тип на име “нео-пуритан”, който е изпълнен с воля, но не и с любов. Тези хора имат удивителна самодисциплина и умеят да “карат нещата да се случват”... Но нямат желания, по които да действат. Така че, те стават “анални” и перфекционисти, но “празни” и “пресушени”. Архетипният пример е Ибънизър Скрудж.
Вторият тип, който Мей посочва е “инфантилният”. Тези хора са изтъкани от желания, но са лишени от воля. Изпълнени са с мечти и копнежи, но им липсва самодисциплината да реализират каквото и да било, и така стават зависими и конформисти. Те обичат, но обичта им значи малко. Вероятно, Хомер Симпсън е най-ясният пример!
Последният тип е “съзидателният”. Мей мъдро ни препоръчва да постигнем баланс между тези два аспекта на личността ни. Той казва: “Целта на човека е да обедини любов и воля”. Това, в действителност, е една стара идея, която откриваме при някои теоритици. Ото Ранк, например, създава същия контраст, съпоставяйки смъртта (която включва потребността ни от другите и страха ни от живота) и живота (който включва и потребността ни от самостоятелност и страха ни от самота). Други теоритици говорят за общност и съдействие, омонимия и автономия, грижа и асертивност, присъединяване и достижение и т.н.
Митове
Последната книга на Мей е “Плачът за мита”. В нея той посочва, че големият проблем на двадесети век е загубата на ценности. Огромното море от ценности около нас, ни кара да се съмняваме в ценностите като цяло. Както посочва Ницше, ако Бог е мъртъв (т.е. не съществуват вече абсолютни неща), тогава всичко е разрешено!
Мей твърди, че трябва да създадем собствените си ценности, всеки сам за себе си. Това, разбира се, е най-малкото трудно да се каже. Така че имаме нужда от помощ, която не бива да ни бъде натрапена, а предложена, за да я ползваме както ни се иска.
Митовете, историите, които ни помагат да “изпълним със смисъл” живота си, са един вид “насочващи разкази”. Те наподобяват до определена степен архетипите на Юнг, но могат да бъдат съзнателни, несъзнателни, колективни и лични. Добър пример за това е как много хора живеят живота си според историите от Библията.
Други примери, които може би са ви познати, включват Цар Едип, Сизиф, Ромео и Жулиета, Казабланка, “Междузвездни войни”, “Малка къща в прерията”, “Семейство Симсън”, “Саут Парк” и басните на Езоп. Както съвсем умишлено посочвам с този списък, много истории правят несполучливи митове. Много истории акцентират на магическото задоволяване на желанията (инфантилно). Други обещават успех в замяна на упорит труд и саможертва (нео-пуританите). Много от историите ни днес разказват, че самата липса на ценности е най-голямата ценност! Вместо това, казва Мей, трябва активно да работим, за да създадем нови митове, които да са в помощ на усилията на хората да реализират живота си възможно най-добре, вместо да ги подкопаваме!
Тази идея звучи добре - но не е ужасно екзистенциална! Повечето екзистенциалисти усещат, че е необходимо да се изправим пред реалността много по-директно, отколкото предполагат митовете. В действителност, те доста наподобяват това, пред което повечето хора отстъпват, като част от падението, традиционността и неистинността! Бъдещето ще реши този въпрос...
