“Злочестата аз, злочестата аз!
Земята ражда зърно,
Но аз съм безплодна,
Аз съм изхвърлена черупка,
Счупена, непотребна, безполезна черупка.
Създателю, Създателю,
Вземи ме обратно,
Създай ме отново,
И ме създай по-добра!”
Елън Уест била малко странна. Била злояда и силно се противила на всеки, който я карал да яде нещо, което не искала. Всъщност, тъкмо инатът й я отличавал от другите. Винаги трябвало да бъде най-добрата по любимите си предмети в училище, не можела да понесе да си стои болна вкъщи. До преди пубертета, мотото й било “Или Цезар, или нищо!” Но нищо не би могло да подготви нея или семейството й за това, което предстояло.
На 17г. поезията й поема в любопитна посока. Тогава Елън пише стихотворение, озаглавено “Целуни ме мъртва”, в което моли морския цар да я вземе в прегръдките си и да я целуне докато умре. Тя се труди усърдно и в творбите си възхвалява работата като “благословията на живота”. Елън е очарована и ужасена от краткостта и безмислието на човешкия живот.
На 20г. заминава за Сицилия. Храни се добре и напълнява, за което приятелките й й се подиграват. В отговор на присмеха им, Елън се подлага на диети и на крайно интензивни тренировки. Става обсебена от идеята, че е дебела, мрази се за това и започва да гледа на смъртта като на избавление от злощастната си участ.
За кратко отново се заравя в работа и излиза от депресията. Но винаги носи в себе си чувството на страх. Активно участва в социални промени, макар тайно да вярва, че всичко е напразно.
Когато родителите й се намесват във връзката й с един студент, Елън изпада в паника, след което се връща вкъщи изпита и болна. Въпреки всичко, продължава да смята, че манията да бъде слаба е ключът към щастието! Когато лекуващият я лекарят й предписва да лежи и тя успява да възстанови нормалното си тегло, унива и полага всички усилия отново да стане кльощава и изпита.
На двадесет и осем години, Елън се омъжва за свой братовчед и се надява този брак да й помогне да се откъсне от досегашната й “идея фикс”. След като прави спонтанен аборт, се сблъсква с дилемата силно да иска да има дете, но да не яде питателна храна.
Тя започва да пие огромни количества слабителни. Докато стане на тридесет и три години, приема по 60 или 70 таблетки зеленчукови слабителни на ден, повръща нощем и страда от диария през деня. Отслабва до 42кг. и заприличва на скелет.
В това състояние Елън започва да посещава психиатър след психиатър. Прави два неуспешни опита за самоубийство. Накрая я изпращат в санаториума “Кройцлинген”, където постъпва заедно със съпруга си и за нея се грижи Лудвиг Бинсвангер. Подложена на постоянен хранителен режим и прием на успокоителни, тя става физически по-здрава, но продължава да изпитва подтискащото чувство на страх.
Тъй като продължава с опитите за самоубийство, Елън и съпругът й са изправени пред сериозен избор: да я поставят в "затворено отделение", където се очаква да се влоши, или да бъде изписана. Избират второто.
В този момент тя се чувства много по-добре, защото знае какво трябва да направи. Храни се с удоволствие, дори изяжда няколко шоколада и за първи път от 13 години се чувства цялостна. Разговаря със съпруга си, пише писма на приятели и поема смъртоносна доза отрова.
Причината тази история да е един от най-известните примери в обучението на студентите, не е нито самият проблем – анорексията, която за съжаление не е необичайна, нито специфичното развитие на случките, а способността на Елън Уест да изрази своята гледна точка за проблема си и фактът, че нейният психиатър, Лудвиг Бинсвангер, избира наистина да я слуша.
Ето още едно от нейните стихотворения:
“Бих искала да умра точно като птичето,
което прекършва врата си във върховно тържествуване,
А не да живея като червея в земята,
Да стана стара и грозна, глупава и безмълвна!
Не, да почувствам веднъж как силите в мен се разпалват,
И как диво изгарят в моя собствен пожар.”
Като малка, Елън разделя живота си на два враждуващи лагера: от едната страна е нейният “смъртен свят”, който включва физическото и социалното съществуване. Тялото й, със своите низки нужди я разсейва от целите й. То остарява с всеки следващ ден. Обществото, в което живее е ограничено и покварено. Хората около нея изглеждат сякаш не съзнават цялото зло и страдание. В смъртния свят всичко е разпадащо се, всичко се съсипва, всичко върви към гроба.
От другата страна е "неземният свят", светът на душата, чист и непорочен, в който се прави всичко необходимо, където действията се вършат без усилие, защото са необременени от тежестта на материята. В неземния свят човек може да е свободен и да лети.
Някои хора се опитват да игнорират неземния свят. Те не харесват тревогите и отговорностите, които произхождат от свободата. Мнозина предпочитат да им се казва какво да правят и така се присъединявaт към някоя секта, банда, или мултинационална корпорация. Но те все още се страхуват, защото знаят, че това не е редно. Те не живеят своя собствен живот и по този начин не могат никога да бъдат щастливи.
Други търсят верния път с телата си. Започват с жажда за прости удоволствия. Но с времето се пресищат. Така опитват нов наркотик, друга перверзия или непознати тръпки. Скоро и те вече не могат да ги задоволят. И то не защото насладата вече не е приятна, а защото са в нея само наполовина.
Елън Уест се опитва да отхвърли “смъртния свят”. Тя иска да полети над материалното и да се пренесе в неземното, в доброто и редното, в чистото. И в известна степен се приближава до успеха – успява да намали теглото си до това на скелет. Но това никога не е достатъчно.
Не можем да отхвърлим една част от себе си за сметка на друга. Не можете да пренебрегнете тялото, душата си или друг аспект на своята същност. Харесва ни или не, ние сме едновременно и птица, и червей. Всичко по-малко от това не просто е “нечовешко”, а не представлява абсолютно нищо.
Биография
Лудвиг Бинсвангер е роден на 13 Април 1881г, в Кройцлинген, Швейцария, в семейство с установени традиции в областта на медицината и психиатрията: дядо му, също Лудвиг, създава санаториума "Белвю" в Кройцлингер през 1857г. Баща му, Роберт, е директор по времето, когато Анна О. е приета там. А чичо му, Ото, открива болест, подобна на Алцхаймер, наречена Болестта на Бинсвангер и е един от лекарите на Фридрих Ницше!
Лудвиг Бинсвангер получава медицинско образование в Университета
в Цюрих през 1907г. Той е един от учениците на Юнг и му помага в работата
към фройдисткото общество. И той, като Юнг, стажува при Южен Блюле, "бащата"
на понятието шизофрения.
Юнг представя Бинсвангвер на Зигмунд Фройд през 1907г. През
1911г. Бинсвангер получава поста на главен 
медицински
директор в санаториума “Белвю”. На следващата година се разболява и е посетен
от Фройд, който иначе рядко напуска Виена. Приятелството им продължава до
смъртта на Фройд през 1939г., въпреки фундаменталните им теоритични различия!
През ранните 20г. на двадесети век, Бинсвангер се интересува от вижданията
на Едмънд Хусерл, Мартин Хайдегер и Мартин Бубер, и се обръща изцяло към екзистенциалистката
вместо към фройдистката перспектива. Можем открито да заявим, че той е първият
истински екзистенциален терапевт до началото на 30-те години на миналия век.
През 1943г. публикува главния си труд “Grundformen und Erkenntnis menschlichen
Dasein”.
През 1956г. Бинсвангер напуска поста си в “Белвю” след 45г. като главен медицински директор. Той продължава да учи и твори до смъртта си през 1966г.
Теория
Екзистенциалната психология, както и фройдистката психоанализа, е “школа на мисълта”, теоритична традиция, изследване и практика, която включва много мъже и жени. За разлика от психоаналитиците, обаче, екзистенциалните психолози нямат един-единствен създател на школата си. Вместо това, тя произлиза от работата на доста разнообразна група философи от втората половина на деветнадесети век и по-специално на Сорен Киркегард и Фридрих Ницше.
Киркегард и Ницше се различават както деня и нощта, ето защо е малко трудно да си представим единна школа, основаваща се на теориите им. Киркегард се занимава с възстановяването на дълбочината на вярата в суровата религия в Копенхаген; а Ницше, от друга страна, е известен с възклицанието си “Бог е мъртъв!” Въпреки това, те се различават повече от предшествениците си, отколкото помежду си. И двамата възприемат философията от гледната точка на истински хора, страстно увлечени в трудностите на реалния живот. Ницше и Киркегард вярват, че човешкото съществуване не може да се ограничи в сложни рационални модели, били те религиозни или философски. И двамата са по-скоро поети, отколкото - логици.
От времето на Киркегард и Ницше насам, едва неколцина философи, а в по-късен етап и психолози, се опитват да изяснят, разширят и популяризират идеите на екзистенциализма. Мнозина, за съжаление, не са особено добри поети, така че четенето на творбите им може да е доста болезнено. Но имайте предвид, че те плуват срещу течението на векове от строго систематизирана, рационална, логична философия и психология, сведена само до чиста физиология и поведение. Това, което имат да кажат, често изглежда странно, дори пресилено, точно защото прекалено добре сме се научили да се доверяваме на традиционната логика и наука.
Феноменология
Феноменологията е точно и изчерпателно учение за феномена, и в основни линии е откритие на философа Едмунд Хусерл. Феномен е съдържанието на съзнанието, отношенията, събитията, мислите, образите, спомените, фантазиите, чувствата, действията и т.н., които преживяваме. Феноменологията е опит да позволим на тези преживявания да ни говорят, да ни се разкриват, така че да можем да ги опишем по възможно най-непредубеден начин.
Ако сте учили експериментална психология, това може да ви изглежда като още един начин да говорим за обективност. В тази школа, както и в науката като цяло, се опитваме да се отървем от нашата неприятна субективност и да виждаме нещата такива, каквито всъщност са. Но феноменологът твърди, че колкото и усилия да полагате, ще бъде напразно. Дори самият опит да разсъждавате научно означава, че приемате определена гледна точка – научната. Не можете да избягате от субективността, защото тя изобщо не е нещо извън обективността.
По-голямата част от модерната философия, включително и научната, е двойнствена. Т.е. разделя света на две части – обективна, обикновено приемана за материалната, и субективна - съзнателната. Преживяванията ни са плод от взаимодействието между обективното и субективното. Съвременната наука внася едно допълнение, защото акцентира на обективната, материалната част, като по този начин измества фокуса от субективната. Някои наричат съзнанието “епифеномен”, т.е. неважен продукт на мозъчната химия и различните материални процеси, а това, в най-добрия случай, е нередно. Други, като Скинър, смятат, че съзнанието всъщност не е абсолютно нищо.
Феноменолозите твърдят, че този възглед е погрешен. Всичко, с което се занимава ученият, произлиза от съзнанието. Преживяванията ни се оцветяват от “субективното”. За да поясним, ще посочим, че няма преживяване, което да не включва нещо, което се преживява (обект), и някой, който го преживява (субект). Тази идея се нарича "преднамереност".
Така че смисълът на феноменологията е да оставим това, което изучаваме – било то нещо в света, чувство вътре в нас, или друг човек – да ни се разкрие. Можем да го постигнем, ако сме отворени за преживяванията и ако не отричаме, че съществуват само защото не пасват на философията, на психологическите ни теории или на религиозните ни вярвания. Феноменологията ни приканва да сложим в скоби или да оставим настрана въпроса за обективната действителност на преживяването – това, което то “всъщност” е. Въпреки, че сме склонни да приемаме изучавания обект или материя за нещо повече от това, което преживяваме, всъщност той не е нищо по-различно.
Феноменологията е междуличностна. Докато експерименталната психология се стреми да използва група хора, за да елиминира субективността в статистическите данни за преживяванията им, феноменологията търси да използва група изследователи, така че сборът от вижданията им да формира по-пълно, по-богато разбиране за феномена. Това се нарича "междусубективност".
Този метод и адаптациите му намират приложение в изучаването на различни емоции, психопатологии, явления като разделите, самотата, солидарността, творческите и религиозните преживявания, мълчанието и речта, възприятието и поведението и т.н. Използва се и при изучаване на самото човешко съществуване, което най-ясно личи при Мартин Хайдегер и Жан-Пол Сартр. И това е основата на екзистенциализма в тесния смисъл на думата.
Към следващата страница от лекцията за Лудвиг Бинсвангер
