Съществуване
Кикегард ни сравнява с Бог и, разбира се, открива че той силно ни превъзхожда. Традиционно е схващането, че Бог е всезнаещ, всемогъщ и вечен. Ние, от друга страна, сме изключително невежи, безнадеждно слаби и твърде смъртни. Ограниченията ни са ясни.
Често искаме да приличаме повече на Бог или поне на ангелите. Те, по общото мнение, не са толкова невежи и безсилни като нас, а и са безсмъртни! Но, както Марк Твен отбелязва, ако бяхме ангели, нямаше да се познаем. Ангелите не правят нищо друго освен да възхваляват Бога. Това е всичко. Те просто живеят, както Бог им е предначертал и то поне за цяла вечност!
Масите приличат повече на ангелите от нас. Масите имат природа, цел и значение, които сме им дали. Те съществуват, за да ги ползваме по определен начин, така, както ангелите служат на Бог.
Мармотите са същите - имат план, проектирани са, ако щете, в гените си. Те правят това, което инстинктите им повеляват. И рядко имат нужда от консултиране за избор на професия.
Може да е глупаво да си ангел, мармот, или маса, но определено е лесно! Значението им идва преди тяхната поява: това, което са, предшества онова, което ще правят.
Но, както твърдят екзистенциалистите, тези неща не се отнасят за нас. “Нашето съществуване предхожда същността ни”, казва Сартр. Не знам за какво съм тук, докато не изживея живота си. Животът ми, това, което съм, не се определя от Бог, от законите на природата, от гените, от обществото, нито дори от семейството ми. Всеки един от тези фактори предоставя суровия материал за моята същност, но изборът ми как да живея ме превръща в това, което наистина съм. Аз създавам себе си.
Ако според Джордж Кели и когнитивните психолози, моделът за човешката природа е ученият, то според екзистенциалистите, това е творецът.
Може да се каже, че същността на хората – общото между нас, което ни отличава от всичко друго – е самата липса на същност, нашата нищожност, нашата свобода. Не бихме могли да бъдем поставени в ограничените рамки на някоя философска система или психологическа теория, нито да бъдем сведени просто до сума от физически или химични процеси, бъдещето ни не е предсказуемо от социални статистически данни. Едни от нас са мъже, други - жени, едни са черни, други – бели, едни произлизат от една културна среда, други – от друга, едни имат един недостатък, други – друг. “Суровите материали” се различават значително, но всички имаме общата задача да създаваме себе си.
Човешкото съществуване
Бинсвангер възприема понятията и идеите, въведени от философа Мартин Хайдегер. Първият и най-важен термин, използван от мнозина екзистенциалисти, е човешкото съществуване - dasein. Буквално той означава “да бъдеш там”, но има и по-неуловим смисъл: обичайното немско значение на думата предполага продължително битие, постоянство, оцеляване. Също така, акцентът е върху “da” - “там”, както да си в средата на всичко, в същината на нещата. Това “da” се превежда и като “да си там”, в противовес на “да си тук”, сякаш не сме там, където ни е мястото и се стремим да бъдем другаде.
Въпреки че не съществува точен превод, много хора използват думата "съществуване" или "човешко съществуване". Това понятие произлиза от латинска дума, означаваща “да се появиш”, “да се откроиш”. Както виждате, то носи някои от същите едва доловими смислови нюанси, като понятието на Хайдегер - да бъдеш различен, да се извисиш отвъд себе си, да се променяш.
Има и още значения на съществуването. Хайдегер го използва, за да изрази отвореност, подобно на ливада насред гората, защото именно то разрешава на света да се разкрие. Сартр също потвърждава това значение на отвореност, като разглежда човешкото съществуване като небитие. Подобно на празнина, за чието наличие съдим само в сравнение с нещо солидно, съществуването изпъква в остър контраст с “плътността” на всичко останало.
Основното качество на съществуването, според Хайдегер е грижата. “Да те е грижа” никога не е въпрос на безразличие. Ние сме част от света, от другите, от себе си. Отдадени сме, свързани сме с живота. Можем да правим много неща, но безразличието не е едно от тях.
Хвърленост
Хвърлеността произлиза от факта, че сме “хвърлени” във вселената не по свой избор. В началото, когато започнем да организираме живота си, сме поставени сред множество избори, които не ние сме направили – гени, среда, общество, семейство – всички тези “сурови материали”. Това може да се обясни по-ясно, като се посочи, че “Аз” – съзнателният и способният, не съм истински отделен от “това” – физическото и предопределеното.
Помислете за тялото си. От една страна, вие сте вашето тяло и то е вас самия. Когато искате – вървите, говорите, гледате или слушате. Възприемате, мислите, чувствате и действате “с” или “чрез” него. Трудно е да си представите живота си без вашето тяло. Но от друга страна, то е като всяко друго “нещо”. Може да ви се противопостави. Или да ви провали. Може да останете без крайник. Или пък да се разболеете и да загубите една или друга способност. Но въпреки това, продължавате да бъдете себе си. Понякога светът идва във вас – като например с изкуствено сърце или протеза на тазобедрена става. Или пък разширявате себе си в света – с бастун, телескоп или телефон. Уловени сме в света и той в нас, и не може да се каже откъде започва, и къде завършва едното или другото.
Хвърлеността също се отнася и към факта, че сме родени във вече установен социален свят. Обществото ни ни предхожда, както и културата, езика, и родителите ни. В детската си безпомощност сме зависими от тях.
Дори като възрастни, зависим от другите. Понякога ставаме жертва на това безлично обобщение, което наричаме “другите” (като “другите виждат”) или “ние” (като “ние не правим такива неща”), или “те” (като “те няма да го харесат”). Залагаме свободата си и разрешаваме на обществото да ни пороби. Това се нарича "падение".
Бинсвангер, като последовател на философа Мартин Бубер, добавя повече позитивни щрихи към идеята за падението: то отваря възможност за принадлежност към “ние”, към “аз-ти”, към любовта. Ако съществуването е отвореност, можем да сме отворени един към друг. Хората не са “заключени в себе си”, както предполагат някои екзистенциалисти. Бинсвангер счита този потенциал за основна част от съществуването и дори му отделя специално място, наричайки го “да бъдеш отвъд света”.
Тревожност
Екзистенциалистите са известни с твърдението, че животът е труден. Физическият свят може да ни достави удоволствие или да ни нарани, социалният може да ни разбие сърцето и да ни потопи в самота, както и да ни донесе любов и привързаност, а личният свят, най-вече, носи в себе си тревожността, вината и съзнанието за нашата тленност. И тези трудности не са просто възможности – те са неизбежни.
Да бъдеш свободен означава да правиш избори. В действителност, сме “осъдени да избираме”, както казва Сартр и единственото нещо, което не можем да изберем, е да не избираме. Трябва да избираме дори тогава, както посочва Киркегаард, когато всъщност сме невежи, безсилни, смъртни, което значи, че никога нямаме достатъчно информация, за да направим добър избор, и може да умрем преди изобщо да сме го направили!
Киркегард, Хайдегер и други екзистенциалисти използват думата "тревожност", за да опишат преживяванията ни докато се движим из несигурността на своето бъдеще. Понякога това понятие се превежда и като “ужас”, подчертавайки мъчението и отчаянието, което може да съпровожда необходимостта да направим избор, но думата “тревожност” по-добре изразява всеобхватността на състоянието. Тя, за разлика от страха или ужаса, няма ясно изразен обект. И е по-скоро цялостно състояние, отколкото нещо специфично.
Екзистенциалистите често говорят за небитие във връзка с тревожността. Тъй като не сме като масите, ангелите, и мармотите - ясно предопределени, понякога имаме чувството, че ще се подхлъзнем към небитието. Бихме искали да бъдем скали – твърди, прости и вечни – но откриваме, че сме вихрушки. Тревожността не е простото временно неудобство, което ще бъде премахнато от дружелюбния ви терапевт, тя е част от това да си човек.
Вина
И така, екзистенциализмът не е "лесна" философия. Той предлага много по-малко начини да се избегне отговорността за собствените действия. Не можете да хвърлите цялата вина върху средата си, гените, родителите, някоя психическа болест, алкохола, наркотиците, натиска от приятелите или дявола.
Хайдегер използва немската дума "schuld", за да опише отговорността ни пред самите нас. Тя означава едновременно "вина" и "дълг". Ако не правим това, което знаем, че трябва, изпитваме вина. Добавили сме и дълга към съществуването. И тъй като то винаги е в процес на развитие и никога не завършва напълно, винаги се занимаваме с незавършености, по същия начин, по който вечно се сблъскваме с несигурност.
Друга дума, която пасва добре е "съжаление". Вината определено е въпрос на съжаление за нещата, които сме направили, или пък не сме направили, и са наранили другите. Също така се разкайваме за миналите си решения, дори когато единствените пострадали от тях сме самите ние. Когато изберем лесния път или предпочетем да не участваме, или да правим повече, или по-малко, когато си изпуснем нервите, ние съжаляваме.
Смъртта
Екзистенциалистите понякога са критикувани затова, че обръщат прекалено много внимание на смъртта. Те, в действителност, я разглеждат повече от болшинството теоритици, но това не може да се нарече нездрав интерес. Точно при срещата със смъртта е най-вероятно да достигнем до разбиране за живота. Сартр казва в пиесата си “Мухите”: “Животът започва на другия край на отчаянието”.
Хайдегер ни нарича “ориентирани-към-смъртта”. Както се оказва, ние сме единствените същества, които са наясно с края си. Когато осъзнаем, че сме смъртни, първо може да се затворим за смъртта и да забравим съществуването й, защото сме заети с ежедневните си действия в социалния свят. Но това няма да помогне. Да избягваш смъртта значи да избягваш живота.
Веднъж осъзнах, че държа малката си дъщеричка и в същото време си мисля за смъртта – странно е, но тези мисли са делото на живота ми! Когато погледнах спящото й личице, си представих колко скоро и тя, и аз ще умрем. За момент бях преизпълнен с любов към нея. Самият факт, че имаме толкова малко време заедно, превръща любовта в нещо повече от семейно отношение. Когато напълно осъзнаете, че ще умрете, всеки пропилян момент е пропилян завинаги.
Ето какво казва Моцарт за смъртта в писмо до своя баща:
“Няма нужда да ти казвам с каква тревога очаквам по-добри новини от теб. Тъй като смъртта (приемай думите ми буквално) е истинската цел на нашия живот, аз се запознах добре с тази истина, която е най-добрият приятел на човека и тя вече не ме ужасява, а вместо това я приемам за успокоителна и облекчаваща. И благодаря на Бога, че ме е дарил с късмета да мога да гледам на смъртта като на истинския ключ към щастието. Никога не си лягам без да си помисля, че утре може и да не съм така млад, както съм сега. И въпреки това, никой от тези, които ме познават не би ме определил като мрачен или меланхоличен, и затова благодаря на Създателя всеки ден и сърдечно пожелавам подобно щастие и на близките си.”
Истинност
За разлика от повечето теоритици изучаващи личността, екзистенциалистите не се опитват да избегнат оценки за стойности. Феноменологично погледнато, доброто и злото са толкова истински, колкото и твърдите отпадъци и препечените филийки. Ето защо, екзистенциалистите са сигурни, че има по-добри и по-лоши начини да изживеем живота си. По-добрите начини наричат "истинни" или "автентични".
Да живееш истинно означава да си наясно със себе си, с обстоятелствата, които те заобикалят (хвърленост), със своя социален свят (падение), със задължението да създадеш себе си (разбиране), с неизбежността на тревогата, вината и смъртта. Всичко се приема в дух на себе-утвърждаване. Това означава включване, състрадание и обвързване.
Забележете, че психическото здраве не е нито удоволствие, нито дори щастие, въпреки че екзистенциалистите нямат нищо против тези неща. Целта е да се постараете.
Неистинност
Този, който живее неистинно не е ”превръщащ се”, а само “битуващ”. Такива хора са продали отвореността за близост, динамичното за статично, възможностите за действителни обстоятелства. Ако истинността е движение, те са спрели.
Екзистенциалистите избягват класификации. Всеки човек е уникален. Отначало започваме с различни “сурови материали” – гени, култури, семейства и т.н. После въз основа на тези начала създаваме себе си чрез изборите, които правим. Следователно, съществуват толкова много начини да бъдеш истинен, колкото хора, и точно толкова начини да бъдеш неистинен.
Конвенционалността е най-честият тип неистинност. Тя означава да пренебрегнеш свободата си за сметка на живот в удобство и повърхностен материализъм. Ако успееш да си като всички други, не ти се налага да правиш избори. Можеш да се обърнеш към авторитети, към приятели, или към медиите за "насока". Можеш да станеш прекалено "зает", за да забележиш моралните решения, които трябва да вземеш. Попадаш и живееш в т.нар. от Сартр "лоша вяра".
Друг тип неистинност е екзистенциалната невроза. В някои отношения, невротичната личност е малко по-наясно от конвенционалната: тя знае, че се изправя пред избори и това я плаши до смърт. Всъщност, ужасява я толкова много, че не може да се справи със страха си. Тя е смразена от паника или превръща екзистенциалната си тревога и вина в невротична: намира нещо “малко” – фобиен обект, обсесия или компулсия, мишена за гнева, болест или псевдо-болест – за да направи трудностите на живота по-обективни. Екзистенциалният психолог би казал, че въпреки, че се опитвате да се отървете от симптомите с редица техники, в крайна сметка ще трябва да се изправите пред лицето на съществуването.
Бинсвангер разглежда неистинността като това да избереш една или няколко теми за живота си, и да позволиш остатъка от съществуването ти да бъде доминирано от нея. Личност, която фройдистите биха определили като "анално-задържаща" например, може да е доминирана от темата на заграждането, стегнатостта, или съвършенството. Човек, загубил контрола над живота си, може да бъде доминиран от темата за късмета, за съдбата, или за изчакването. Този, който тревожно преяжда, може да бъде доминиран от темата за празнина, за кухина и от нуждата да бъде изпълнен. "Работохолика" може да бъде доминиран от темата за изгубеното време или от това да не бъде настигнат или изпреварен.
Екзистенциален анализ
Диагноза
Бинсвангер и други екзистенциални психолози налагат схващането за откриването на светогледа (или модела на света) на клиентите си. Тук не става въпрос непременно за обсъждане на религията или философията за живота на дадения човек. Бинсвангер иска да научи вашия "lebenswelt", думата, която Хусерл използва за "жив свят". Той търси конкретен, ежедневен светоглед.
Ще се опита, например, да разбере как виждате своя umwelt - физически свят – нещата, сградите, дърветата, мебелите, гравитацията...
Ще иска да разбере и вашия mitwelt или социален живот. Тук говорим за връзките ви с другите, с обществото, с културата и т.н.
Ще потърси и вашия eigenwelt или личен живот. Той включва тялото и душата, което и да смятате, че е по-централно в образа ви за себе си.
Бинсвангер се интересува също толкова и от отношението ви към времето. Би искал да знае как виждате миналото, настоящето и бъдещето си. Дали сте потънал в миналото, постоянно опитвайки се да изживеете отново онези златни дни? Или живеете в бъдещето, подготвяйки се за по-добър живот? Виждате ли живота си като дълго, сложно приключение? Или като кратък проблясък – тук и сега, който утре вече няма да съществува?
Представлява интерес и как се отнасяте към пространството? Светът ви отворен ли е или затворен? Дали е уютен или обширен и необятен? Топъл ли е или студен? Дали разглеждате живота като движение, като пътувания и приключения, или гледате на него от неподвижна позиция? Нито едно от тези неща не означава нищо само по себе си, разбира се, но в контекста на всичко останало, научено в съкровената връзка с терапията, може да бъде много важно.
Бинсвангер говори и за различни модели: някои хора живеят в единичен модел – те са сами и самодостатъчни. Други са в двоен модел – като “ти и аз” вместо само “аз”. Някои живеят в множествен модел, мислейки за себе си от гледна точка на принадлежността им към нещо по-голямо от самите тях – нация, религия, организация, култура. А мнозина живеят в анонимен модел – тих, таен, спотаен във фона на живота. И повечето са в тези модели само от време на време и на различни места.
Както виждате, езикът на екзистенциалния анализ е метафората. Животът е твърде голям, твърде богат, за да бъде затворен в нещо толкова жестоко като прозаичността. Животът ми определено е прекалено обширен и не може да бъде затворен в думите, които сте си подготвили дори още преди да сте ме срещнали! Екзистенциалните терапевти разрешават на клиентите си да разкрият себе си чрез собствените си изрази, в собственото си време.
Екзистенциалистите може да се заинтересуват и от сънищата ви. Но вместо да ви тълкуват смисъла им, ще помолят вас да го направите. Те ще ви предложат да оставите сънищата да ви вдъхновят и водят, и сами да подскажат значението си. Възможно е да не означават нищо, но пък може и да означават всичко.
Терапия
Смисълът на екзистенциалната терапия е връзката между терапевта и клиента,
наречена "среща". Тя е уникалното присъствие и отварянето
на едно съществуване пред друго. За разлика от повечето "формални"
терапии, като тази на Фройд, или на по-"техничните", като бихейвиористката,
екзистенциалният терапевт е по-склонен да се присъедини към вас. Преноса и
контрапреноса се разглеждат като естествени части на срещата, с които не бива
да се злоупотребява, но не трябва и да се избягват.
От друга страна, хуманистите може да счетат екзистенциалния терапевт за по-формален и по-напътстващ от тях. Той е по-склонен да бъде естествен с вас – често тихо изслушва, но понякога изразява мислите, преживяванията и дори емоциите си. “Да бъдеш естествен” също означава да познаваш различията между теб и другия. Все пак, терапевтът има опита и образованието, а клиентът е този (по подразбиране), който има проблем! Екзистенциалната терапия се разглежда като диалог, а не като монолог на когото и да е от участниците в нея.
Не бива да се забравя, че екзистенциалният анализ има за цел самостоятелността на клиента. Както, за да научиш едно дете да кара колело, трябва отначало да го подържиш за известно време, но в крайна сметка трябва да го пуснеш. Може да падне, но ако не престанеш да крепиш велосипеда, то никога няма да се справя само! Ако смисълът на съществуването - да бъдеш човек - е свободата и отговорността за собствения ти живот, тогава не можеш да помогнеш на хората да станат “повече хора”, ако не си готов да ги освободиш.
Дискусия
Най-позитивната част на екзистенциалната психология е настояването
й за възможно най-силно придържане към “живия живот”. При феноменологията
извървяхме дълъг път към стриктен метод за описване на живота, такъв, какъвто
е. Теорията, статистиката, редукционализма и експериментите са сложени настрани
поне за момента. На първо място, казват екзистенциалистите, трябва да знаем
за какво говорим!
Така екзистенциалната психология се прилага естествено: тя се придвижва без
усилие към областта на диагностиката и психотерапията, показва лицето си в
образованието, и може някой ден да се прилага и в сферата на индустриалната
и организационната психология.
Тя обаче има много по-слаб успех в опита си да спечели авторитет като метод за изследване. Има два психологически журнала и няколко в областта на науката и медицината, които публикуват феноменологични изследвания. Но по-голямата част от психологията отрича екзистенциалната психология и то доста категорично. Просто се счита за ненаучна. Тъй като тя не включва нито хипотези, нито статистика, съдържа много малко зависими или независими променливи, контролни групи или извадки, дори в повечето университети не се предлагат магистърски или докторски програми в областта на екзистенциалната психология.
Трудности
За трудностите, които екзистенциалната психология среща при утвърждаването си, обаче, не е виновна само традиционната психология. Понякога изглежда, че екзистенциалистите се славят с това, че са неприемани или най-малкото неразбирани от повечето англо-говорящи психолози.
При положение, че новите идеи трудно се изразяват и изискват нови думи, с които да бъдат описани или поне нови начини за употреба на старите думи, много от термините на психолозите са ненужно неясни. Голяма част от тях са заимствани от философските традиции, познати, вероятно на философите, но не и на повечето психолози. Други са на немски или френски, или почти не са преведени. Някои изглеждат съвсем ексцентрични или претенциозни.
Това, от което екзистентиалната психология има нужда е истински талантлив англо-говорящ писател. В крайна сметка, езикът на ежедневните преживявания на обикновените хора трябва да бъде ежедневният език! Роло Мей и Виктор Франкл полагат значителни усилия в тази посока, но трябва да се направи още много.
Екзистенциалистите също са склонни да са доста придирчиви, дори да спорят помежду си дали един или друг измежду тях е достигнал до “истинското” разбиране на Хусерл, Хайдегер, или някой друг. Те ще спечелят много, особено в посока на това да направят подхода си приемлив, ако обръщат внимание на Алфред Адлер, Ерих Фром, Карл Роджърс и други теоритици, изследователи и други практикуващи, които може да не са точно екзистенциалисти, но често се изразяват доста по-добре от тях.
Най-голямата опасност, която според мен екзистенциалистите създават пред себе си, е склонността им да се поставят в опозиция на основното течение на психологията. Истината е, че психологията има два основни потока - упоритите експерименталисти от една страна и по-хуманистичните клиницисти и други приложни психолози - от друга. Като омаловажават експерименталната школа, екзистенциалистите се противопоставят на половината психология!
Ако изглеждам доста суров с екзистенциалните психолози, то е отчасти защото аз съм един от тях. Това е нещо, като патриотизма: колкото повече обичаш родината си, толкова повече се тревожиш за проблемите й. Въпреки това, чувствам, че екзистенциалната психология има много какво да предложи. В частност, тя предлага солидна философска основа, в която адлерианци, роджерианци, неофройдисти и други, освен самите екзистенциалисти, биха могли да доразвият и да усъвършенстват разбирането си за човешкия живот.
Към предишната страница от лекцията за Лудвиг Бинсвангер
