Биография
Някога,
на мястото на днешен южен Непал, съществувала малка държава, която била управлявана
от клан, наречен Шакии. Главата на този клан - царят на страната, се казвал
Судходана Гаутама.
Жена му, Махамая, очаквала първата си рожба. В малкия град Лумбини, тя помолила прислужниците си да й помогнат да отиде до близката горичка, където да се усамоти и там родила своя син. Махамая го нарекла Сидхарта, което значи „този, който постига целите си”. За жалост, тя починала след седем дни. След смъртта на майка си, Сидхарта бил отгледан от милата й сестра - Махапраджапати.
Когато дошло времето да си намери жена, той спечелил ръката на Яшодхара и двамата се оженили шестнадесет-годишни.
Сидхарта живеел ту в един, ту в друг от трите им двореца и не му давали да посещава обичайните за обикновените хора места. Не можел да вижда старите, болните, мъртвите, или тези, които се посвещавали на духовни практики. Сидхарта израснал все по-неуморен и любопитен за света отвъд стените на двореца, и накрая поискал да му разрешат да види народа и земите си.
Царят внимателно подготвил пътуването така, че да скрие от Сидхарта всякакво страдание, защото се страхувал, че то би го тласнало към религиозен живот. Но, неизбежно, младият принц видял стари, болни и дори мъртви хора. Тогава попитал своя приятел и придружител - Чандака за значението на тези неща и той му разказал простите истини, които Сидхарта би трябвало винаги да е знаел: всички ние остаряваме, разболяваме се и накрая умираме.
Принцът видял и един аскет, монах, отрекъл се от плътските радости. Спокойният вид на монашеското лице се запечатал в съзнанието на Сидхарта за дълго. По-късно той казва следното за онова време:
“Когато невежите хора виждат някой, който е стар, те са отвратени и ужасени, въпреки че и те самите ще остареят някой ден. Аз си помислих: Аз не искам да съм като невежите хора. След това, не усещах обичайното опиянение от младостта.
Когато невежите хора видят някой, който е болен, те са отвратени и ужасени, въпреки че и те самите ще се разболеят някой ден. Аз си помислих: Аз не искам да съм като невежите хора. След това, не усещах обичайното опиянение от здравето.
Когато невежите хора видят мъртвец, те са отвратени и ужасени, въпреки че и те самите ще умрат някой ден. Аз си помислих: Аз не искам да съм като невежите хора. След това, не усещах обичайното опиянение от живота.”
На 29г., Сидхарта осъзнал, че не може да е щастлив, ако живее както досега. Повече от всичко той искал да открие как човек може да надмогне страданието. И затова, след като целунал спящата си жена и новородения си син Рахула за довиждане, Сидхарта се измъкнал от двореца и поел към горите на северна Индия.
Тогава се отдал на аскетизъм и на отрицание от плътските желания, заедно с група от петима аскети. Това продължило 6 години. Той се посветил на тази практика толкова искрено и силно, че не след дълго другите петима аскети станали негови последователи. Но отговорите на въпросите му все още не идвали. Сидхарта удвоил усилията си, отказвайки се дори от храна и вода, докато не се оказал на прага на смъртта.
За шест години той практикувал този аскетичн живот, хранил се само с това, което намирал на земята, пиел само дъждовна вода и носел само една препаска. Тъй като отговорите, които търсил, все още не идвали при него, положил дори още повече усилия. Но след известно време осъзнал, че тези крайни действия не го водели никъде и че всъщност може да се окаже, че е по-добре да намери някаква среда между живота в лукс и този в самоунищожение.
В покрайнините на град Бодхгая, Сидхарта решил, че ще седи под едно смокиново дърво, докато отговорите на въпросите за страданието не дойдат. Седял там много дни, отначало дълбоко концентриран, за да прочисти съзнанието си от всичко, което го разсейва, след това се отдал на пълна медитация, отваряйки се за истината. На пълнолуние през месец Май, с изгряването на сутрешната звезда, Сидхарта най-накрая разбрал отговора на въпроса за страданието и се превърнал в Буда, което означава, “този, който е пробуден”.
В парка с елените в Сарнат близо до Бенар, на около сто и шестдесет километра от Бодхгая, той проповядал първото си учение, което нарекъл "да завъртиш колелото на обучението". В него той обяснил за Четирите Благородни Истини и за Осмократния път. Царят на Магадха, след като чул думите на Буда, му дал манастир, който да използва по време на дъждовния сезон. Това и други щедри дарения, позволило на последователите му да продължат практиката си през годините и дало възможност на много хора да чуят учението на Буда.
Жена му и леля му поискали да ги допуснат в Сангха, или монашеската общност, която първоначално се състояла само от мъже. Културата по онова време поставяла жените под мъжете в йерархията по важност и отначало изглеждало, че допускането на жени в общността ще я отслаби. Но Буда отстъпил и жена му и леля му станали първите будистки монахини.
Той казал, че няма значение какво е било положението на човек в обществото преди или от какъв произход, ранг или националност е. Всички могат да получат просветление и всички били добре дошли в Сангха. Първият ръкоположен будистки монах, Упали, бил бръснар и въпреки това бил удостоен със звание, по-високо от това на монасите, които били царе, просто защото дал обет по-рано от тях!
Буда достигнал прозрението си на 35г. През следващите 45г. преподавал Дхарма (пътят) из цяла североизточна Индия. Когато станал на 80г., изял някаква развалена храна и сериозно се разболял. Отдал се на дълбока медитация в една горичка и умрял. Последните му думи били:
“Всичко, което е било създадено, е преходно;
Стремете се съзнателно.”
Скоро след смъртта на Буда, петстотин монаси се срещнали на първия събор в Раджагра, воден от Касхяпа. Упали рецитирал монашеската традиция (Виная), така както си я спомнял. Ананда, братовчед, приятел и любим последовател на Буда, и човек с изумителна памет, рецитирал уроците на Буда (Сутрите). Монасите обсъдили подробностите и гласували за последните редакции. След това те били преразказани по памет от други монаси, за да бъдат преведени на различните езици, говорени в Индийските равнини. Трябва да отбележим, че будизмът се предавал устно повече от 200 години.
През следващите няколко века, единният съюз на будизма започва да се раздробява. По-значителното разединение настъпва след втория събор, състоял се във Вайшали 100г. след първия. След спорове между по-либералната група и традиционалистите, либералната група се отделила, наричайки се Машагандха - "великите сангха". Впоследствие те се превръщат в Махаянската традиция на северна Азия. Традиционалистите тогава се превръщат в Тхеравада - “пътят на по-възрастните” и стават традицията на Шри Ланка и на по-голямата част от югоизточна Азия.
Теория
Будизъмът е емпирична философия. Буда съвсем ясно казва, че трябва да съдим за истинността в дадена философия по последиците от нея. В Калама Сутра, той изяснява това:
“Присъщо ви е ... да се съмнявате, да бъдете несигурни ... Не се водете по това, което е било научено след като е чуто много пъти; нито по традицията; нито по слуховете; нито по това какво е написано в светите книги; нито по догадки; нито по аксиоми; нито по привидно приемливи разсъждения; нито по пристрастие към идея, по която е било размишлявано; нито по привидната способност на някого; нито по виждането “Монахът е наш учител”...
Какво мислите...? Дали алчността идва в живота на човек, за да му помогне или да му навреди? Дали омразата се появява у човека, за да му помогне или да му навреди? Дали заблудата се появява, за да му помогне или да му навреди? ... след като е получил алчността, омразата и заблудата, и след като е бил завладян и умствено подчинен от алчността, омразата или заблудата, този човек отнема живот, краде, прелюбодейства и лъже; подтиква и други да го правят. Дали това ще продължи да го наранява и да му вреди дълго?”...
... когато самите вие знаете: “Тези неща са грешни; те заслужават порицание; те са критикувани от мъдрите хора; когато се извършват или наблюдават, те водят до болести и злини”, изоставете ги.”
Будизмът също така е философия, която е изчистена от теологични обсъждания. Буда, в действителност, отказва да отговаря на въпроси, засягащи вечността и живота след смъртта. Също в Калама Сутра, той отбелязва как неговата философия помага, каквито и вярвания за живота след смъртта да имате:
“Последователят ... който е освободил съзнанието си от омраза, от злоба, чието съзнание е неопетнено и чисто, е този, който е открил четирите утехи тук и сега.
Представете си, че има нещо след тук и сега, и че има плодове, резултати от делата ви, били те добри или лоши. Тогава е възможно при разлагането на тялото след смъртта, да се издигна в небесата, изпълнени с наслада. Това е първата утеха ...
Представете си, че няма нищо след тук и сега, няма плодове, няма резултати от делата, били те добри или лоши. Все пак, аз живея в този свят, тук и сега, изчистен от омраза, от злоба, сигурен, стабилен и щастлив.. Това е втората утеха ...
Представете си, че злото се обръща срещу този, който го е извършил. Аз, обаче, не мисля да навредя никому. Тогава, как може лошите последици да достигнат мен, който не правя злини? Това е третата утеха ...
Представете си, че злото не се обръща срещу този, който го е извърши;. Тогава аз ще съм пречистен по всякакъв начин. Това е четвъртата утеха..."
Структурата на съзнанието
Будистите описват човек като изграден от пет скандхи (“съвкупности”):
1. Тялото (рупа), включващо сетивата;
2. Усещания и чувства (ведана), произлизаща от контакта между сетивата и предметите;
3. Възприятията и идеите (саминя), изявяваща се най-вече в способността ни да разпознаваме нещата и идеите;
4. Мислените действия (самскара), особено силата на волята и вниманието;
5. Основното съзнание (вижняна).
Последните четири се наричат "наман", име, означаващо "душа". "Намарупа", следователно, е будисткият термин за човек, умствен и психически, който въпреки това е анатман, без душа или същност.
Будизмът също разграничава шест “полета” (айатана) за петте скандхи: зрение, слух, обоняние, вкус, допир и съзнание, както и обектите на тези шест сетива.
Махаяна Будизъм добавя алая-вижняна “складово” съзнание, към скандхите. То е подобно на идеята на Юнг за колективното несъзнавано. Това, което се съхранява там, се нарича: "биджи" или семена, които са вродени склонности да възприемаме света по определен начин, като резултат от кармичната ни история. Те се съчетават с маните или Аз-а, за да формират илюзията, че това е обичайно съществуване. Когато този Аз се успокои и станете по-малко егоцентричен, съзнанието ви разбира “празнината” (сунята) на всички неща. Тогава постигате мир.
Към следващата страница от лекцията за Будистката психология
