Настоящият раздел е посветен на теоритици, изучаващи темперамента. Темперамент е онази част от личността ни, която е генетично заложена, вродена, налична още откакто сме се родили и дори от по-рано. Това не означава, че според тези теории, не притежаваме и аспекти на личността, които са заучени! Просто изследователите на темперамента се фокусират върху “природата” и оставят “придобитото” на колегите си от другите школи!
Въпросът за типовете личности, вкл. за темперамента е стар като самата психология. Всъщност, дори е доста по-стар. Да разгледаме очевидния пример - древните гърци са разсъждавали много върху темперамента и достигнали до идеята, че има две негови измерения, които водят до четири “типа”, според това какъв тип флуиди (наречени “настроения”) преобладват или почти липсват. Тази теория става популярна през средните векове.
Сангвиничният тип е весел и оптимистичен, приятно е в компанията му и се чувства удобно с това, което прави. Според гърците, той има доста обилно кръвоснабдяване (оттук идва и името му "сангвиничен" от "sanguis" - латинската дума за "кръв") и също така се характеризира със здрав вид, вкл. румени бузи.
Холеричният тип има бърз, страстен темперамент, и често демонстрира агресивна природа. Названието му произлиза от жлъчната течност (секретирана от жлъчката, за да подпомага храносмилането). Физическите характеристики на такъв тип хора включват жълтеникав тен и стегнати мускули.
Следващият е флегматичният тип. Той се отличава с бавните си движения, със своята мудност, леност и монотонност. Името му се свързва с думата “флегма” – това е слузта, която дробовете ни отделят когато имаме настинка или белодробна инфекция. Физически, тези хора са някак хладни, и ръкостискането с тях наподобява ръкостискане с риба.
Накрая идва ред на меланхоличния тип. Представителите му са склонни към това да бъдат тъжни и дори депресирани, и да имат песимистичен поглед върху света. Названието е заимствано от синоним за тъга, но произлиза от гръцката дума за черен жлъчен сок. Сега, когато такъв сок не съществува, не знаем какво всъщност са имали предвид древните гърци. Но се приема, че меланхоличният човек има това нещо в изобилие!
Тези четири типа всъщност представляват ъглите на две линии
– температура и влажност. Сангвиниците са топли и влажни. Холериците
са топли и сухи. Флегматиците са хладни и влажни. А меланхолиците са хладни
и сухи. Дори съществуват теории, според които, различният климат предполага
различни типове, така че италианците (топъл и влажен климат) са сангвиници,
арабите (топъл и сух климат) са холерици, руснаците (хладен и сух климат)
са меланхолици и англичаните (хладен и влажен климат) са флегматици!
Изненадващо е, че тази теория, базирана на толкова малко реални факти, в действителност
е повлияла няколко съвременни учени. Адлер, например, свързва описаните в
нея типове със своите четири типа личности. А Иван Павлов, известен с класическото
обуславяне, използва настроенията, за да опише типовете личност на кучетата,
с които работи.
Един от експериментите, които Павлов провел със своите кучета, е т.нар. конфликтно обуславяне – звънял със звънеца, който ползвал за сигнал, че ще им даде храна едновременно с този, който означавал край на храненето. Някои кучета понесли това добре и то не повлияло на веселия им нрав. Други се ядосали и започнали да лаят като луди. Трети просто си легнали и заспали. А четвърти скимтяли и виели сякаш са в нервна криза. Не е нужно да ви казвам, кое куче с какъв темперамент било!
Павлов вярва, че може да обясни тези типове личност с две измерения: от една страна е общото ниво на възбудимост (наречено възбуда), което е в мозъка на кучетата. От друга страна е възможността на мозъка да променя нивото си на възбуда – т.е. нивото на мозъчното си инхибиране: високо ниво на възбуда и добро инхибиране е типично за сангвиник; високо ниво на възбуда, но слабо инхибиране – за холерик; ниско ниво на възбуда плюс добро инхибиране – за флегматик; ниско ниво на възбуда и слабо инхибиране – за меланхолик. Възбудата е аналогична с топлината, а инхибирането – с влагата! Тези изводи се превръщат във вдъхновението за теорията на Ханс Айзенк.
Биография
Ханс Айзенк е роден в Германия на 4 Март 1916г. Родителите
му са актьори, 
които
се развеждат когато е едва 2–годишен и в последствие го отглежда баба му.
Той напуска Германия на 18г. – по времето, в което нацистите идват на власт.
Като активен еврейски поддръжник, животът му е застрашен.
В Англия, той продължава обучението си и получава докторска степен по психология от Университета в Лондон през 1940г. По време на Втората световна война служи като психолог в спешен болничен център, където провежда изследване върху достоверността на психиатричните диагнози. Резултатите от това изследване водят до доживотното му противопоставяне на основния поток в клиничната психология.
След войната, Ханс Айзенк преподава в Университета в Лондон, а също така работи като директор на катедрата по психология на Института по Психиатрия, към “Бетълхем Ройал Хоспитал”. Той пише 75 книги и около 700 статии, които го превръщат в най-плодовития писател в психологията. Айзенк се пенсионира през 1983г. и продължава да пише до смъртта си на 4 Септември 1997г.
Теория
Теорията на Айзенк се основава предимно на физиология и генетика. Въпреки че е бихейвиорист и вярва, че заучените навици са от особена важност, в теорията си изтъква, че различията между личностите произлизат от генетичното наследство. Следователно, интересът му е привлечен най-вече от темперамента.
Айзенк е преди всичко психолог-изследовател. Методите му включват статистическа техника, наречена факторен анализ. Чрез нея се извличат множество “измерения” от големи количества данни. Например, ако дадете дълги списъци прилагателни на голям брой хора и те изпълнят молбата ви да се опишат чрез тях, ще разполагате със суров материал за факторен анализ.
Представете си, тест, който включва думи като “срамежлив”, ‘интроверт”, “общителен”, “див” и т.н. Очевидно, по-затворените хора са склонни да се оценят по-високо по първите две качества и по-ниско по вторите. По-контактните пък ще посочат тъкмо обратното. Факторният анализ извлича измерения – фактори, като срамежлив-контактен от цялата информация. След това изследователят изучава данните и дава на фактора име като “интроверсия-екстроверсия”. Съществуват и други техники, които ще намерят най-доброто съвпадение на данните към различни възможни измерения и такива, които ще открият измерения с “по-високи нива” – фактори, които организират факторите, по същия начин както големите заглавия организират малките.
Оригиналните изследвания на Айзенк откриват две основни измерения на темперамента: невротизъм и екстроверсия-интроверсия. Нека разгледаме всяко от тях.
Невротизъм
Айзенк нарича невротизъм измерението, по което се различават всички хора - от спокойните, до тези със склонност към избухливост. Изследването му показва, че по-избухливите хора са склонни да страдат по-често от различни “нервни разстройства”, които наричаме неврози, откъдето произлиза и името на измерението. Но отбележете, че той не твърди, че хора, които имат високи стойности по скалата за невротизъм задължително са невротици – а по-скоро, че са по-податливи към невротични проблеми.
Айзенк е убеден, че след като всички в неговата извадка от данни заемат някакво място по измерението от нормалност-към-невротизъм, то това е реален темперамент, т.е. генетично заложено, физиологично подкрепено измерение на личността. Затова продължава с физиологично изследване на възможните обяснения за него.
Най-очевидното място за търсене на такива обяснения е симпатетикусовата нервна система. Тя е част от автономната нервна система, която функционира независимо от централната и контролира повечето от емоционалните отговори при спешни ситуации. Например, когато сигналите от мозъка й казват да го направи, симпатетикусовата нервна система инструктира черния дроб да освободи захар за енергия, кара храносмилателната система да забави действието си, разширява зениците, прави така, че да настръхнат космите по тялото ни (гъша кожа) и казва на надбъбречната жлеза да освободи повече адреналин (епинефрин). Адреналинът, на свой ред, променя повечето от телесните функции и подготвя мускулите за действие. Обичайният начин да опишем ролята на симпатетикусовата нервна система е да кажем, че тя ни подготвя за “борба или бягство”.
Айзенк предполага, че някои хора имат симпатетикусова нервна система, която е по-склонна към отговор от тази на други. Едни от нас остават съвсем спокойни по време на спешни ситуации, други чувстват силен страх или подобни емоции, а трети се ужасяват дори от нищожни инцидeнти. Айзенк предполага, че при последната група хора съществува проблем на симпатетикусова хиперактивност, който ги нарежда на челните места в списъка на кандидатите за невротични разстройства.
Вероятно, “най-архетипният” невротичен симптом е паническата атака. Тя наподобява позитивната обратна връзка, която получаваме когато поставим микрофон твърде близо до колона. Слабите звуци, които минават през микрофона се засилват и излизат през говорителя, оттам обратно влизат в микрофона и пак се засилват от говорителя, и отново, и отново, докато не се получи известния писък, който всички обичахме да правим като деца (големите китаристи също обичат да го правят като част от дългите им виещи звуци).
Е, паническата атака следва същия модел: умерено сте уплашени от нещо, например, от това да преминете по мост. Този страх задейства симпатетикусовата нервна система. Тя ви прави нервни, а оттам и по-податливи на стимулации, от което системата се задейства още повече, и следователно ставате още по-нервни и по-податливи... Може да се каже, че невротичният човек реагира повече на собствената си паника, отколкото на действителния източник на страха! Като някой, който е страдал от панически пристъпи, гласувам "за" обяснението на Айзенк - въпреки че то остава само като хипотеза.
Екстроверсия - Интроверсия
Второто измерение, според Айзенк, е екстроверсия-интроверсия. Разбирането му за него е много близко до това на Юнг и до значението, което се приписва на тези термини в ежедневния език: срамежливи и тихи “срещу” общителни и дори шумни хора. Всички ние заемаме някакво място по скалата на това измерение, но физиологичното му обяснение е малко по-сложно отколкото е това на невротизма.
Айзенк предполага, че този аспект на личността зависи от баланса между “инхибиране” и “възбуда” на самия мозък. Тези идеи са създадени от Павлов, за да обясни различните реакции на кучетата си при стрес. Възбудата е процесът, при който мозъкът се активира сам, като се привежда в състояние “нащрек”. При инхибирането той сам се успокоява – било то чрез обичайното успокояване и заспиване, или чрез това да се самопредпазва от прекалено силна стимулация.
Айзенк твърди, че при екстровертите е налице силно инхибиране: когато такъв човек се сблъска с травматична стимулация, като например да претърпи автомобилна катастрофа, мозъкът му се инхибира, т.е.“вцепенява” се от травмата и следователно ще си спомня много малко от случилото се. След подобен инцидент, той ще има чувството, че е бил “изключил” и може да помоли другите да му разкажат какво е станало. Тъй като екстровертът не усеща пълния душевен удар от катастрофата, може отново да се качи на колата и да шофира още на следващия ден.
При интровертът е тъкмо обратното – налице е слабо инхибиране: когато травмата, като автомобилната катастрофа, го сполети, мозъкът му не се предпазва достатъчно бързо и изобщо не се изключва. Вместо това, такъв тип човек е много бдителен, запаметява подробностите и си спомня всичко. Може дори да сподели, че е видял цялата катастрофа “на забавен кадър”! Най-вероятно изобщо няма да иска да шофира скоро след инцидента и дори може изобщо да се откаже да седне зад волана отново.
И сега идва въпросът, как всичко това води до срамежливост или до любов към купони? Ами, представете си екстроверта и интроверта да се напият заедно, да се съблекат и да танцуват голи-голенички на масата на някой ресторант. На следващата сутрин, екстровертът ще ви попита какво се е случило (и къде са му дрехите). Когато му разкажете, ще се смее и ще започне с плановете за следващия купон. Интровертът, от друга страна, ще си спомня всеки ужасяващ детайл от това унижение и може никога повече да не напусне стаята си (Аз съм с доста високи стойности по скалата за интровертност и още веднъж бих гласувал за достоверността на тази хипотеза, която от опит твърдя, че е вярна! Може би някой от вас, екстроверти, би могъл да ми каже дали Айзенк обяснява добре и вашите преживявания – ако си ги спомняте, разбира се!)
Едно от нещата, които Айзенк открива е, че върлите престъпници са склонни да бъдат не-невротични екстроверти. Ако се замислите, това звучи разумно – трудно е да си представиш някой, който е болезнено срамежлив, спомня си какво е преживял и се учи от него, да размахва пистолет! А още по-трудно е да си представиш човек, страдащ от пристъпи на паника да го прави. Но трябва да имаме предвид, че съществуват и много други видове престъпления, освен тези, в които невротиците и интровертите биха участвали!
Невротизъм и екстроверсия-интроверсия
Друг аспект, на който Айзенк обръща внимание е взаимодействието между двете измерения и на значението им в зависимост от различни психологически проблеми. Например, той открива, че хората с фобии и обсесивно-компулсивно разстройство са склонни да бъдат доста интровертни, докато тези с конверзионни разстройства (напр. хистеричната парализа) или дисоциативни разстройства (напр. амнезия) са доста екстровертни.
Ето го и обяснението – силно невротичните хора реагират твърде бурно на плашещите ги стимули – ако са интроверти, много бързо и категорично ще се научат да избягват паникьосващите ги ситуации. Този стремеж към “предпазване” ще се развие до степен, в която се ужасяват от наличието и на най-малките предвестници за подобни ситуации – така те развиват фобии. Други интроверти ще се научат (също така бързо и категорично) на определени поведения, които да неутрализират паниката – като например да проверяват дали нещо е както трябва множество пъти или да си мият ръцете отново и отново.
Силно невротичните екстроверти, от друга страна, са много умели в това да игнорират и изтриват от съзнанието си всичко, което ги претоварва. Те се отдават на класическите защитни механизми, като отричане и подтискане. Могат удобно да не си спомнят болезнен уикенд, например, или дори да “забравят” способността си да усещат или ползват краката си.
Психотизъм
Айзенк си дава сметка, че въпреки че използва различни групи
хора в изследванията си, все пак има и такива, които остават извън извадката.
Той започва да провежда изследванията си в психиатричните клиники на Англия.
Когато анализира това огромно количество данни с помощта на факторния анализ,
се появява един нов фактор, който нарича "психотизъм".
Подобно на невротизма, високите нива на психотизъм не означават,
че сте психотик или сте обречен да станете такъв, а само, че проявявате качества,
типичини за психотиците и че сте по-податлив, при определени обстоятелства,
да станете психотик.
Както можете да си представите, видовете качества, налични при хората с висока степен на психотизъм, включват определено безразсъдство, незачитане на разумни доводи и установени правила, и известна степен на неприемлив израз на емоции. Степента им на проявление разделя тези, които свършват в психиатрични клиники от останалата част от човечеството!
Дискусия
Ханс Айзенк е борец срещу отживели вярвания – допада му да атакува вече установени мнения. Той е ранен и яростен критик на ефективността на психотерапията и особено на фройдистката психотерапия. Също така изразява несъгласието си с научната същност на по-голямата част от академичната психология. Като твърд бихейвиорист, той мисли, че само научният подход (както той го разбира) може да ни даде ясно разбиране за човешките същества. А като статистик, счита, че математическите методи са жизнено важни. Като физиологично-ориентиран психолог, Айзенк смята, че физиологичните обяснения са единствените, които са валидни.
Разбира се, можем да спорим с него по тези въпроси: феноменологията и другите качествени методи също са считани за научни от мнозина. Някои аспекти на личността не могат толкова лесно да бъдат сведени до цифри, а факторният анализ, в частност, не е техника, всепризната от статистиците. И определено е спорно дали всички психични проявления могат да имат физиологическо обяснение – дори Б. Ф. Скинър, архи-бихейвиористът, мисли повече в термините на обуславянето – психологически процес – отколкото в тези на физиологията.
И въпреки това, описанията на Айзенк на различни типове хора и идеите му как могат да бъдат разбрани от физическа гледна точка са особено верни. Повечето родители, учители и детски психолози ще подкрепят с две ръце твърдението, че децата им имат вродени личностови различия, датиращи от раждането им (и дори преди това) и които никакво обучение не би могло да промени. Въпреки, че самият аз не съм бихейвиорист, мразя статистиката и съм по-скоро културно, отколкото биологично ориентиран, съм съгласен с теорията на Айзенк. Вие, разбира се, трябва да прецените за себе си!
Към следващата страница за Другите теоритици на темперамента
