Към предишната страница от лекцията за Ейбрахам Маслоу
Самоактуализация
Последното ниво на йерархията е малко по-особено. Маслоу използва различни термини, които отнася към него: нарича го “мотивация за растеж” (в контраст с дефицитна мотивация), “потребност да бъдеш” (или б-потребност, в контраст на Д-потребности) и “самоактуализация”.
Това са потребности, които не включват баланс или хомеостаза. След като веднъж са се появили, се усещат за дълго. В действителност, те стават все по-силни докато ги "подхранваме"! Част от тях е продължителното желание да реализираме потенциала си, да "бъдеш това, което можеш да бъдеш". Т.е. да станеш най-пълния, най-завършен Аз - и оттук идва терминът "самоактуализация".
И сега, в духа на теорията на Маслоу до момента, ако искате истински да се самоактуализирате, трябва да сте удовлетворили по-ниските нива на потребностите, поне до задоволителна степен. Има смисъл в това: ако сте гладен, се опитвате да получите храна; ако се чувствате несигурен, постоянно сте нащрек; ако сте самотен и не се чувствате обичан, се опитвате да задоволите тази потребност; ако имате ниска самооценка, сте в отбранителна позиция или компенсирате. Когато не са задоволени по-ниските ви потребности не можете напълно да се отдадете на развиване на потенциала си.
Затова, не е изненадващо, че в днешния труден свят, съвсем малък процент от световното население е истински и преобладаващо самоактуализиращо се. В един момент Маслоу дори предполага, че това са едва два процента от хората!
Идва въпросът, какво точно има предвид Маслоу като казва “самоактуализация”. За да му отговорим, трябва да погледнем кои хора нарича самоактуализиращи се. За щастие, той ни улеснява, като използва качествен метод, наречен “биографичен анализ”.
Отначало, Маслоу съставя група от хора, включваща исторически фигури и негови познати, които, според него, отговарят на стандарта за самоактуализация. Част от тях са: Ейбрахам Линкълн, Томас Джеферсън, Албърт Айнщайн, Елинор Рузвелт, Джейн Адамс, Уилям Джеймс, Албърт Швайцер, Бенедикт Спиноза и Алдъс Хъксли, плюс дванадесет неназовани хора, които живеят по времето, когато Маслоу провежда изследването си. След това разглежда биографиите им, трудовете, действията и думите на тези, които лично познава и т.н. От тези източници, той създава списък от качества, които изглеждат характерни за такива хора, в сравнение с повечето от нас.
Самоактуализиращите се личности са фокусирани върху реалността и следователно могат да различат фалшивото и неискреното от това, което е истинско и действително. Те са ориентирани към проблема, т.е. разглеждат трудностите в живота като проблеми, изискващи решения, а не като лични нещастия, пред които да се предадат. И имат различно възприятие за цели и средства. Тези хора усещат, че целта не винаги определя средствата, че средствата могат да бъдат цели сами по себе си, и че средствата – самият процес – често са по-важни от самата цел.
Хората, които се самоактуализират имат и различно отношение към другите, първо – те обичат усамотението и не им е проблем да са сами. И обичат дълбоки лични връзки с малцина близки приятели и членове на семейството, вместо по-повърхностни взаимоотношения с много хора.
Те обичат автономността, относителната независимост от физическите и социалните потребности. И устояват на културния натиск, което значи, че не се поддават на социален натиск, за да бъдат "добре адаптирани" или "да паснат" - всъщност те са не-конформисти в най-добрия смисъл на думата.
Имат добронамерено чувство за хумор – предпочитат да се смеят за своя сметка, или за хората като цяло и никога не насочват хумора си към другите. Притежават и качество на име “приемане на себе си и на другите”, т.е. тези хора са по-склонни да ви приемат такива, каквито сте, вместо да се опитват да ви променят в това, което според тях би трябвало да бъдете. Същото се отнася и за отношението им към самите тях: ако някое качество не вреди, го оставят на мира и дори му се наслаждават като на лична чудатост. От друга страна, те често са силно мотивирани да променят негативните си черти, които подлежат на промяна. С това идва и спонтанността и простотата – предпочитат да бъдат самите себе си вместо да са претенциозни и изкуствени. Всъщност, с целия им не-конформизъм, Маслоу открива, че те са склонни да бъдат традиционни на повърхността си – точно там, където по-малко самоактуализиращите се не-конформисти са най-драматични.
Освен това, самоактуализиращите се хора имат чувство на смирение и уважение към другите – нещо, което Маслоу нарича “демократични ценности” – като има предвид, че те са отворени към етническите и индивидуалните различия и дори ги ценят. Притежават и качеството, което Маслоу нарича “човешко родство” или Gemeinschaftsgefьhl – социален интерес, съчувствие, човечност. То е съпътствано от силна етика, тя е духовна, но често и традиционно религиозна по своята същност.
И за тези хора е присъща определена свежест на възприятията, способност да разглеждат нещата, дори и обикновените, с интерес. С това идва и умението им да са съзидателни, да изобретяват, да са оригинални. И накрая, те са склонни да имат повече върхови преживявания от обикновения човек. "Върхово" е преживяване, което ви изкарва извън себе си и ви кара да се чувствате много незначителен или много велик, в известна степен се сливате с живота, или с природата, или с Бог. Създава ви усещане, че сте част от безкрайното или вечното. Тези преживявания оставят отпечатъка си върху човек, променят го към по-добро и мнозина активно ги търсят. Наричат ги също и "мистични преживявания", и са важна част от множество религиозни или философски традиции.
Маслоу, разбира се, не счита, че самоактуализиращите се хора са съвършени. Има няколко недостатъка или несъвършенства, които открива: първо, те често страдат от значителна тревожност или вина – но става дума за реалистична тревожност и вина, а не за неоправдан или невротичен вариант. Някои от тях са разсеяни и прекалено мили. И накрая, някои от тях имат неочаквани моменти на безпощадност, хирургическо хладнокръвие и загуба на настроението.
Той посочва още две неща във връзка със самоактуализиращите се: ценностите им са “естествени” и са следствие от типа им личност. И изглежда се извисяват над множеството раздвоения, които другите разглеждат като неоспорими - например, разликите между духовното и физическото, егоистичното и неегоистичното, мъжественото и женственото.
Метапотребности и метапатологии
Друг подход, по който Маслоу разглежда проблема за самоактуализацията е като говори за специалните, движещи потребности (Б-потребностите, разбира се) на самоактуализиращите се хора. Те имат нужда от следните неща в живота си, за да бъдат щастливи:
Истина, вместо нечестност;
Доброта, вместо злоба;
Красота, вместо грозота или вулгарност;
Единство, цялост, издигане на противоположностите, вместо тираничността
на наложените избори;
Жизненост, вместо мъртва пустота или механизиране на живота;
Уникалност, вместо успокоително еднообразие;
Съвършенство и необходимост, вместо немарливост, несъвместимост и случайност;
Завършеност, вместо незавършеност;
Ред и справедливост, вместо несправедливост и липса на правила;
Простота, вместо ненужно усложняване;
Богатство, вместо водещата до бедност среда;
Лекота, вместо напрежение;
Игривост, вместо скучен, лишен от жизненост, робски труд;
Самодостатъчност, вместо зависимост;
Осмисляне, вместо безмислие.
На пръв поглед, може да си помислите, че всеки има нужда от тези неща. Но помислете си: ако живеете в икономическа криза или война, или живеете в гето, или в бедност на село, дали ще се безпокоите за тези въпроси или ще се тревожите за това дали ще имате достатъчно за ядене и покрив над главата си? Всъщност, Маслоу вярва, че по-водещата причина нещо да не е наред със света ни е, че съвсем малко хора истински се интересуват от тези ценности - не защото са лоши хора, а защото дори най-основните им потребности не са задоволени!
Когато при самоактуализиращ се човек тези потребности не са задоволени, той реагира с метапатологии – набор от проблеми, дълъг колкото и списъка с метапотребностите! Нека обобщя като кажа, че ако са принудени да живеят без ценностите си, самоактуализиращите се хора развиват депресия, отчаяние, отчуждение и известна степен цинизъм.
Маслоу се надява, че опитите му да опише самоактуализиращия се човек в крайна сметка ще доведат до създаване на “периодична таблица” на видовете качества, проблеми и патологии, и дори до намирането на решения за по-високите нива на човешкия потенциал. С времето, той отделя все повече внимание не на собствената си теория, а на хуманистичната психология и на движението за развитие на човешкия потенциал.
Към края на живота си, Маслоу въвежда това, което нарича “четвъртата сила” в психологията. Фройдистите и другите “дълбинни” психолози, представляват първата сила, бихейвиоризмът – втората, собственият му хуманизъм (вкл. европейските екзистенциалисти) – са третата сила. Четвъртата сила е междуличностната психология, която, заимствайки идеята си от източните философии, разглежда такива неща като медитация, високи нива на съзнание, и дори парапсихологични феномени. Вероятно най-известният от транспсихолозите днес е Кен Уилбър, авторът на книги като “Проектът Атман” и “Историята на всичко”.
Дискусия
Маслоу е много вдъхновяваща фигура в областта на теориите за личността. През 60-те години, в частност, хората са уморени от редукционистките, механистични послания на бихейвиористите и физиологичните психолози. Те търсят значение и цел в живота си, дори и да е по-висшо, мистично значение. Маслоу е един от пионерите в това движение, които връщат човешкото същество обратно в психологията и човекът – обратно в личността!
Приблизително по същото време, едно друго движение набира скорост. То е вдъхновено от някои от нещата, които подтискат Маслоу – компютрите и обработката на информация, и подчертано рационалните теории като тази на Пиаже и лингвистиката на Ноам Чомски. Това, разбира се, е конгитивното движение в психологията. Тъй като апогеят на хуманизма изглежда води към малко повече от злоупотреба с наркотици, астрология и самоугаждане, когнитивизмът предоставя научната основа, за която копнеят студентите по психология.
Но посланието не бива да се загуби: психологията е, на първо място, за хората – истинските хора в истинския им живот, а не за компютърни модели, статистически анализи, поведение на плъхове, резултати от тестове и лаборатории.
Известна критика
Като оставим “голямата картинка” настрани, можем да насочим някои критики към самата теория на Маслоу. Най-честата от тях е към методологията му: избира малък брой хора, които самият той провъзгласява за самоактуализиращи се, чете за тях и говори с тях, и така стига до изводи за същността на самоактуализацията – за мнозина всичко това не звучи особено научно.
В негова защита бих посочил, че Маслоу разбира това и разглежда работата си просто като даваща насока. Той се надява другите да продължат започнатото от него и да го завършат по доста по-прецизен начин. Любопитно е, че Маслоу, "бащата" на американския хуманизъм, започва кариерата си като бихейвиорист със силна склонност към физиологично гледище. Той наистина вярва в науката и често основава идеите си на биологията. Единственият му стремеж е бил да разшири психологията, за да включи както най-доброто, така и патологичното в нас!
Друга критика, на която е малко по-трудно да се отговори е,
че Маслоу поставя подобни ограничения на самоактуализацията. Отначало Курт
Голдщайн и Карл Роджърс използват тази фраза, за да опишат това, което всяко
живо същество прави: опитва се да расте, да се развива, да изпълни биологическата
си съдба. Маслоу я ограничава до нещо, което само два процента от човешкия
вид достига. И докато Роджърс смята, че бебетата са най-добрият пример за
човешката самоактуализация, според Маслоу, само в най-редки случаи тя може
да бъде достигната от младите.
Друг обект на критика е възгледът му, че се погрижваме за
по-нисшите си потребности преди самоакутализацията да излезе на хоризонта.
И въпреки това, разполагаме с примери за много хора, които демонстрират поне
някои аспекти на самоактуализация, въпреки че основните им нужди далеч не
са задоволени. Мнозина от най-добрите ни художници и автори, например, страдат
от бедността, от тежкото си детство, от неврози и депресия. Някои дори могат
да бъдат наречени психотици! Спомнете си за Галилео, който се молел за идеи,
които да може да продаде, или за Рембранд, който рядко е имал храна на масата
си, или за Тулуз Лотрек, чието тяло го измъчвало, или за Ван Гог, който освен
че бил беден не бил съвсем наред и с главата, ако разбирате какво имам предвид
... Тези хора не участват ли в някакъв вид самоактуализация? Идеята, че художниците,
поетите и философите (и психолозите), са странни е толкова често срещана,
защото съдържа толкова много истина!
Имаме и примери за много хора, съзидателни под някаква форма, дори в концентрационни лагери. Трахтенберг, например, измисля нов аритметически метод в концентрационен лагер. Виктор Франкъл създава терапевтичния си метод в концентрационен лагер. Има и много други примери.
Знаем и за хора, които са съзидателни когато са неизвестни и стават успешни само, за да спрат да бъдат съзидателни. Ърнест Хемингуей, ако не греша, е пример за това. Вероятно всички тези примери са изключения, и пирамидата на потребностите е валидна като общо правило, но изключенията определено подбуждат известни колебания у нас.
Бих искал да предложа вариант на теорията на Маслоу, който може да помогне. Ако вземем идеята за актуализацията по начина, по който Голдщайн и Роджърс я използват, т.е. като "жизнена сила", която движи всички същества, можем и да приемем, че има различни неща, които влияят на пълната й ефективност. Ако основните ни физически потребности са незадоволени, ако живеем при заплашващи ни обстоятелства, ако сме изолирани от другите, ако не вярваме в способностите си, ще продължим да оцеляваме, но животът ни няма да е толкова задоволителен, колкото би могъл да бъде. Няма напълно да актуализираме потенциала си! Може дори да разберем, че не е невъзможно да има хора, които да се актуализират въпреки лишенията! Ако приемем дефицитните потребности като неща, които изваждаме от актуализацията, ако говорим за пълна самоактуализация вместо за самоактуализация като отделна категория потребности, теорията на Маслоу ще застане редом с другите теории и изключителните хора, които успяват пред лицето на нещастията може да се разглеждат като герои вместо като странни отклонения.
Получих следния и-мейл от Гарет Костело от Дъблин, Ирландия, който балансира моята някак негативни критика за Маслоу:
Бих си позволил да изразя умерена критика към вашата заключителна оценка, в която апелирате за по-разширено разглеждане на самоактуализацията, която би включила хора като Ван Гог и други интелектуални или творчески гиганти. Това, изглежда, се основава на гледната точка, че хора като Ван Гог и др., са поради огромната си съзидателност, “поне частично” самоактуализирани.
Предпочитам по-тясната дефиниция на Маслоу за самоактуализацията и не бих се съгласил, че самоактуализацията се равнява на изключително самоизразяване. Предполагам, че тя често е демотивиращ фактор, доколкото се засяга съзидателността, и че художници като Ван Гог процъфтяват (артистично, ако не в други аспекти) особено в отсъствието на обстоятелства, благоприятстващи за самоактуализация. Дори успешни във финансов план художници (например Стравински, който е известен с добрата си грижа за финансовите си въпроси, както и с въпроси от друг характер), всъщност проявяват някои от не-самоактуализиращите мотиватори, които описвате така добре.
Самоактуализацията включва изкарване навън и отвореност, т.е. в контраст е с интроспекцията, която може да бъде обуславящ фактор за велико художествено самоизразяване. Там, където учените могат да погледнат към света около себе си и да открият нещо от дълбоко и универсално значение, великите художници обикновено поглеждат в себе си и откриват нещо от лично значение – универсалността на работата им е важна, но второстепенна. Интересно е, че Маслоу изглежда се концентрира върху хора, заинтересовани от голямата картина, когато определя самоактуализацията. При Айнщайн, той избира учен, който се стреми да създаде теория за цялата физическа вселена. Философите и политиците, които анализира се интересуват от въпроси от огромно значение за човечеството.
Не бива да омаловажаваме стойността и значението на “малката картинка” – обществото има нужда и от разграничения, и от обединения. Но докато самоактуализацията може да е синоним на психологически баланс и здраве, не е задължително тя да води към професионална или съзидателна надареност във всички области. В някои случаи дори може да премахне движещата сила, която води хората към отличителност – изкуството е класическият пример. Затова не съм съгласен, че обхвата на самоактуализацията трябва да се разшири, за да включат хора, които може да се отличават, но които също така са доста увредени, неуравновесени или нещастни човешки същества.
Ако имах възможността да избера между само отличителност или само самоактуализация за децата си, бих избрал второто!
Гарет има някои много добри попадения!
Към предишната страница от лекцията за Ейбрахам Маслоу
