Биография
Жан
Пиаже е роден в Нюшател, Швейцария на 9 Август 1896г. Баща му, Артур Пиаже,
е професор по средновековна литература с интереси в областта на местната история.
Майка му, Ребека Джаксън, е интелигентна и енергична, но Жан я счита за леко
невротична – впечатление, което по думите му води до зараждането на интереса
му към психологията, но далеч от патологията! Най-голямото от всички деца
в семейството, той е доста независим и от рано се увлича от природата и особено
от събирането на миди. Публикува първия си “труд” когато е на 10г. – разказ,
дълъг една страница, в който описва наблюдението си върху врабче албинос.
В гимназията Пиаже започва задълбочено да изучава любимия си предмет – мекотелите. Особено се радва когато получава работа на непълен ден при директора на Музея на Нюшател по Естествена История, г-н Годел. Работите му стават добре известни сред европейските студенти, изучаващи мекотелите, които приемат, че са писани от възрастен! Целият този ранен опит с науката го държи надалече от, както той казва, “демона на философията”.
По-късно през юношеството, преживява лека криза на вярата си: oкуражен от майка си да посещава религиозно училище, Пиаже открива, че религиозните аргументи са детински. Изучавайки различните философи и използването на логиката, той се отдава на търсене на “биологично обяснение на знанието”. В крайна сметка, философията не му помага в тази насока и Пиаже се насочва към психологията.
След като завършва гимназия, той отива в Университета на Нюшател. Постоянно зает с учене и писане, става болнав и отива на планина за една година, за да се възстанови. След завръщането си в Нюшател, решава да напише философията си. Едно основно гледище става център на работата на живота му: “Във всички полета на живота (органичен, душевен, социален) съществуват “цялости”, качествено различни от частите си и налагащи им организация”. Този принцип формира основата на структуралистката философия, както и на теориите на гещалтистите, системните теоритици и много други.
През 1918г. Пиаже получава докторска степен от Университета на Нюшател. Той работи една година в психологическите лаборатории в Цюрих и в известната психиатрична клиника на Блойлер. През този период се запознава с работата на Фройд, Юнг и други. През 1919г., преподава психология и философия в Сорбоната в Париж. Там се среща със Симон (известен покрай Бине-Симон) и прави изследване върху измерването на интелигентността. Не се интересува от стила "правилно-грешно" на тестовете за интелигентност, а вместо това започва да интервюира изследваните лица в едно мъжко училище, използвайки техниките за психиатрични интервюта, които е усвоил предната година. С други думи, започва да изучава как мислят децата.
През 1921г., първата му статия по психология на интелигентността е публикувана в “Journal de Psychologie”. През същата година, приема пост в института “Ж. Ж. Русо” в Женева. Там започва да изследва със студентите си начина на мислене на децата от първите класове на училищата. Това изследване се превръща в първите му пет книги по детска психология. Въпреки, че счита тази работа за доста подготвителна, е изненадан от силната положителна обществена реакция на работата му.
През 1923г., той се жени за една от студентките си сътруднички – Валентин Шатене. През 1925г. се ражда първата им дъщеря, през 1927г. – втората, а през 1931г. се ражда единственият им син. Те веднага се превръщат във фокус на наблюдение за Пиаже и жена му. Това изследване се превръща в още три книги!
През 1929г. Пиаже встъпва в длъжността директор на “Международното бюро по образованието”, пост, на който остава до 1967г. Също така започва голямо изследване с А. Жеминска, Е. Майер и особено Бярбер Инхелдер, който става главният му сътрудник. Трябва да отбележим, че Пиаже има значителен принос в привличането на жени към експерименталната психология. Някои от работите му, обаче, не достигат до света извън Швейцария преди края на Втората Световна Война.
През 1940г. той става председател на "Експериментална психология", директор на психологическата лаборатория и президент на "Швейцарското психологическо общество". През 1942г. изнася серия от лекции в College de France, по време на нацистката окупация на Франция. Тези лекции се превръщат в "Психология на интелигентността". В края на войната, той е провъзгласен за Президент на Швейцарската Комисия на ЮНЕСКО.
През същия период получава множество почетни титли. Измежду тях са тази от Сорбоната, през 1946г., от Университета в Брюксел и Бразилския Университет през 1949г., освен една по-ранна от Харвард през 1936г. И през 1949г. и 1950г. той публикува своя синтезис “Въведение в генетичната епистемология”.
През 1952г. става професор в Сорбоната. През 1955г. създава “Международния център за генетична епистемология”, на който остава директор до края на живота си. И през 1956г., създава “Школа по науки” към Женевския Университет.
Продължава да работи по общата теория за структурите и свързва психологическата си работа с биологията за още много години напред. Също така продължава обществената си длъжност в ЮНЕСКО като швейцарски делегат. До края на кариерата си е написал над 60 книги и стотици статии. Пиаже, един от най-значимите психолози на двадесети век, умира в Женева на 16 Септември 1980г.
Теория
Жан Пиаже започва кариерата си като биолог - и по-специално като маколог! Но интересът му към науката и историята на науката скоро отнема вниманието му от охлювите и мидите. Задълбочавайки се в изучаването на процесите на мисленето при създаването на науките, започва да се интересува от самия процес на мисленето и по-специално от развитието му. Пиаже открива, че тази област не е особено изследвана и че има възможността да й даде име. Той я нарича “генетична епистемология”, което означава “учение за развитието на знанието”.
Забелязва, например, че дори децата имат някои умения що се отнася до обектите в средата им. Въпреки че това са прости, сензорно-моторни умения, те дават насока на начина, по който детето изучава света наоколо и му помагат да трупа знания и да развива по-усложнени способности за изследване. Пиаже нарича тези умения “схеми”.
Например, едно бебе знае как да вземе любимата си дрънкалка и да я мушне в устата си. То си има тази схема. Когато му попадне друг предмет – да кажем скъпия часовник на татко, то лесно се научава да прехвърли своята “грабвай и мушкай” схема към новия обект. Пиаже нарича този процес “асимилация”, и по-точно “асимилиране на нов обект към стара схема”.
Когато на нашето бебе му попадне друг предмет, да кажем плажна топка, то ще опита отново старата си схема да грабне и да мушне. Това, разбира се, не се получава особено с новия предмет. Така че схемата ще се приспособи към него: вероятно, в този случай ще се превърне в “стисни и олигави”. Този процес се нарича “приспособяване”, и по-точно “приспособяване на стара схема към нов предмет”.
Асимилацията и приспособяването са двете страни на адаптацията, терминът, с който Пиаже означава това, което повечето от нас наричат "учене". Той разглежда адаптацията, обаче, като нещо доста по-обширно от ученето, за което говорят бихейвиористите в САЩ. Според него, то е принципно биологичен процес. Дори хватката на човек трябва да се приспособи към камъка, докато восъкът се асимилира от нея. Всички живи същества се адаптират, дори и тези, които нямат нервна система или мозък.
Асимилацията и приспособяването работят като махало и при развиването на познанието ни за света и способностите ни в него. Според Пиаже, те са насочени към постигането на баланс между структурата на съзнанието и средата, към появата на определено сходство между тях, което би показало, че имате добър (или най-малкото, достатъчно добър) модел на вселената. Това идеално състояние той нарича “равновесие”.
Продължавайки изследванията си с деца, забелязва, че има периоди, в които доминира асимилацията и такива, в които преобладава приспособяването, както и периоди на относително равновесие, и че що се отнася до тяхната същност и времетраене, те са подобни при всички деца, които наблюдава. И така създава идеята си за стадиите на когнитивното развитие. Тя представлява траен принос към психологията.
Сензомоторният стадий
Първият стадий, който вече споменахме, е сензомоторният. Той продължава от раждането до около две-годишна възраст. Както предполага и името му, бебето използва усещанията и моторните си способности, за да разбира света, като се започне от рефлексите и се завърши със сложни комбинации от сензомоторни способности.
Между един и четири месеца, детето развива първични кръгови реакции – те са негови собствени действия и служат като стимул, на който реагира със същото действие и така отново, и отново. Например, бебето може да си смуче палеца. Това му харесва, и затова си го смуче още. Или може да направи балонче в устата си. Намира го за интересно, затова пак ще го направи...
Между 4 и 12 месеца, кърмачето започва вторичните си кръгови реакции, които включват действия, насочени навън в средата. Може да стиска гумено пате. То квака. Това е страхотно и затова го прави отново, и отново, и отново. Бебето се учи на "процедурите, които карат интересните неща да продължават".
На този етап започват да се проявяват и други неща. Например, бебетата вече имат гъдел, макар че трябва да знаят, че някой друг ги гъделичка, иначе може да не се получи. Заражда се и постоянството на обекта. То е умението да осъзнаят, че това, че не виждат нещо, не означава, че то е изчезнало! По-малките бебета изглежда функционират по схема "извън погледа, извън съзнанието". По-големите бебета помнят и дори може да се опитат да намерят нещата, които вече не могат да видят.
Между 12 и 24 месеца, детето развива третични кръгови реакции. Те се състоят от същия “да накараш интересното нещо да продължи” цикъл, с изключение на постоянната промяна. Удрям барабанчето с пръчката та-ра-та-та. Удрям блокчето с пръчката – туп-туп. Удрям масата с пръчката – чук-чук. Удрям татко с пръчката – ох-ох. Този тип активно експериментиране най-добре се наблюдава по време на хранене, когато се откриват нови и интересни начини да си хвърлиш лъжицата, чинията и храната.
Детето на около година и половина ясно развива умствена репрезентация – способността да задържи образ в съзнанието си за известен период след непосредственото му възприемане. Например, може да направи отложена имитация, като например да избухне гневно, след като е видяло подобен гневен изблик преди час. Децата на тази възраст могат да боравят с умствени комбинации, за да решават прости проблеми, като например да оставят играчката си, за да отворят вратата. И стават добри в преструвките. Вместо да използва плюшената си играчка като нещо за сядане, смукане или хвърляне, детето вече започва да й пее, да я слага в леглото си да спи и т.н.
