Биография
Карл Роджърс е роден на 8 Януари 1902г., в Оук Парк, Илинойс, предградие на Чикаго, САЩ. Той е четвъртото от шестте деца в семейството. Баща му е добър строителен инженер, а майка му е домакиня и набожна християнка. Карл тръгва на училище направо във втори клас, защото може да чете още от детската градина.
Когато е на 12г., семейството му се мести във ферма на около
30 мили западно от Чикаго и там той прекарва юношеството си. Със строго възпитание
и много задължения, Карл израства доста изолиран, независим и самодисциплиниран.
Записва се в Университета на Уисконсин, където учи земеделие. По-късно се прехвърля да учи религия, за да стане свещенник. По това време, той е избран да е един от десетте студени, които да отидат за шест месеца в Пекин за "Конференцията на световната студентска християнска федерация". Роджърс разказва, че новите му преживявания там до такава степен разширяват мирогледа му, че започва да се съмнява в някои от основните религиозни принципи.
След като завършва образованието си, той се жени за Хелън Елиът (против желанието на родителите си), мести се в Ню Йорк и започва да посещава Семинарията на теологическия съюз - известна по това време либерална религиозна институция. Докато е там, Роджърс посещава един семинар, организиран от студенти, на тема: “Защо се присъединявам към духовенството?” Имам един съвет към вас – освен ако не искате да промените избора си на професия, никога не посещавайте такъв курс! Роджърс разказва, че повечето от участниците в семинара “преосмислили пътя си в посока извън религиозната работа”.
Загубата за религията, разбира се, била полза за психологията: той се прехвърля в програмата по клинична психология в Колумбийския Университет и получава докторската си степен през 1931г. По това време вече е започнал и клиничната си работа в “Обществото Рочестър по превенция на жестокост при децата”. В тази клиника, Роджърс научава за теорията на Ото Ранк и за терапевтичните техники, които поставят началото на развитието на неговия собствен подход.
Предлагат му пълен професорски щат в Охайо през 1940г. През 1942г. пише първата си книга “Консултиране и психотерапия”. После, през 1945г. е поканен да направи консултативен център в Университета в Чикаго. Докато работи там, през 1951г. публикува най-голямата си работа – “Терапия, ориентирана към клиента”, в която очертава основната си теория.
През 1957г. се връща, за да преподава в своята алма матер, Университета Уисконсин. За съжаление, това е време на конфликт в катедрата по психология там и Роджърс доста се разочарова от висшето обучение. През 1964г. с радост приема изследователски пост в Ла Джола, Калифорния. Той провежда терапия, изнася речи и пише до смъртта си през 1987г.
Теория
Теорията на Роджърс е клинична, базирана на дългогодишния му опит с клиенти. Това е едно от сходствата му с Фройд, например. Друго постижение, което го свързва с бащата на психоанализата, е особено богатата и зряла теория – добре премислена и логически свързана, с широко приложение.
За разлика от Фройд, обаче, според Роджърс, хората са в основни линии добри или здрави – или най-малкото не са лоши, или болни. С други думи, той счита, че психическото здраве е израз на нормалното развитие на живота, а психичните болести, престъпността и другите човешки проблеми са изкривявания на тази естествена тенденция.
Друго нещо, по което се отличава от Фройд е, че теорията на Роджърс е относително проста, дори елегантна! Тя изцяло е построена върху една единствена "жизнена сила", която нарича "актуализираща тенденция". Може да се определи като вродената мотивация, която съществува у всяка форма на живот, за да развие максимално потенциала си. Не говорим просто за оцеляване: Роджърс вярва, че всички създания се стремят да извлекат най-доброто от съществуването си. Ако не успеят да го постигнат, не е заради липсата на желание.
Той обединява с тази единствена велика потребност или мотив всички други мотиви, за които говорят теоритиците. Роджърс ни пита защо искаме въздух, вода и храна? Защо търсим сигурност, любов и усещане за способност? Защо, всъщност, се опитваме да открием нови лекарства, нови източници на енергия, или да създаваме нови произведения на изкуството? Защото, отговаря той, в природата ни на живи същества е заложено да правим най-доброто, на което сме способни!
Имайте предвид, че за разлика от начина, по който Маслоу употребява термина, Роджърс го отнася към всички живи същества. Някои от най-ранните му примери, всъщност, включват водорасли и гъби! Помислете за това: не ви ли удивява понякога как тревичките растат през бордюра, или как фиданките пропукват скалите, или как животните оцеляват в пустинните условия или в мразовития север?
Той прилага тази идея и към екосистемите, твърдейки че екосистема, като гората, с цялата й сложност, има много по-голям потенциал за актуализация от проста екосистема като някоя житна нива. Ако един вид от буболечките в гората е на изчезване, най-вероятно други същества ще се адаптират, за да запълнят празнината; за сравнение - ако за известно време се появи болест по пшеницата или друго подобно нещастие, в крайна сметка ще имате само една купа прах. Същото се отнася и за нас като индивиди: ако живеем както би трябвало, ще ставаме все по-сложни, подобно на гората, и следователно ще останем гъвкави пред лицето на малките и големите нещастия в живота.
Хората, обаче, в процеса на актуализиране на потенциала си, са създали обществото и културата. Само по себе си това не е проблем: ние сме социални същества, това е нашата природа. Но след като сме сътворили културата, тя заживява свой собствен живот. И така, вместо да остане близка до същността ни, може да се превърне в сила сама по себе си. В дългосрочен план, ако култура, която влияе на нашата актуализация загине и ние, най-вероятно, ще загинем с нея.
Не ме разбирайте погрешно: културата и обществото не са зли! По-скоро се наблюдават същите последици като при райските птици, открити в Папуа Нова Гвинея. Цветното и драматично оперение на мъжките определено отвлича вниманието на хищниците от женските и малките. Тази тяхна черта, разбира се, помага за оцеляването на вида. Благодарение на естествения подбор, в днешно време мъжките райски птици имат все по-усложнени пера на опашките си и то до степен, в която някои от тях дори не могат да литнат от земята. В този случай се оказва, че да си пъстър не е от особена полза! По същия начин, ние усложняваме обществата си, културите си, създаваме невероятни технологии и всичко, с което те са ни помогнали да оцелеем и да процъфтяваме, може по същия начин да ни навреди, и дори да ни унищожи.
Подробности
Роджърс ни разказва, че организмите знаят какво е добре за тях. Еволюцията е развила у нас сетива, вкусове, умения за разграничаване, от които имаме нужда: когато сме гладни, намираме храна – но не всякаква храна, а вкусна. Храната, която е с лош вкус, вероятно е развалена, гниеща, нездравословна. Благодарение на еволюцията разбираме дали дадено нещо е добро или лошо на вкус! Това се нарича “оценяване от организма”.
Сред многото неща, които инстинктивно оценяваме е позитивното отношение, общ термин, който Роджърс въвежда, за неща като любов, привързаност, внимание, грижа и т.н. Ясно е, че бебетата имат нужда от любов и внимание. В действителност, те дори могат да умрат без тях. И определено, ако са лишени от тях, могат да не преуспеят – т.е. да не станат това, което могат да бъдат.
Друга, вероятно типично човешка черта, която оценяваме, е позитивното отношение към себе си – т.е. нашата положителна самооценка, позитивния образ за себе си, умението да се харесваме. Създаваме това позитивно отношение към себе си като преживяваме позитивното отношение, което другите изразяват към нас през годините, в които растем. Без него се чувстваме малки и беззащитни и отново не успяваме да се превърнем във всичко, което можем да бъдем!
Както и Маслоу, Роджърс вярва, че ако дадем на животните свободата сами да преценяват, те ще ядат и пият това, което е добро за тях и ще го консумират в балансирани количества. Бебетата също, изглежда искат и харесват това, от което имат нужда. Някъде по пътя на развитието си, обаче, сме успели да си изградим среда на съществуване доста по-различна от тази, в която сме еволюирали. Така вече имаме неща като рафинирана захар, брашно, масло, шоколад и т.н., за които нашите предци в Африка не са и подозирали. Тези храни имат приятен вкус, според оценяването от организма, но въпреки това не служат добре на актуализацията ни. След милиони години може да еволюираме така, че да смятаме, че броколите са по-приятни от чийзкейка – но дотогава ще е твърде късно за вас и мен.
Обществото ни ни заблуждава и с условията за ценност. Докато порастваме, родителите ни, учителите, приятелите, медиите и другите ни дават каквото искаме, само, ако им покажем, че го “заслужаваме”, не е достатъчно просто да имаме нужда от него. Спечелваме си нещо вкусно за пиене, ако си напишем домашните, дават ни десерт след като си изядем зеленчуците, и най-важното – получаваме любов и топлота, само, ако се “държим добре”!
Получаването на позитивно отношение “при условие, че”, Роджърс нарича “условно позитивно отношение”. Тъй като наистина имаме нужда от позитивно отношение, тези условия са много силни и ние се нагаждаме, заемайки необходимата поза, определена не от оценяването от организма или от тенденцията за актуализация, а от общество, което може да има, но може и да няма за своя цел нашите интереси. Не е задължително "добро малко момче или момиче" да означава здраво или щастливо момче или момиче!
С времето, това “обуславяне” ни кара да развием условно позитивно отношение към себе си. Започваме да се харесваме само, ако отговаряме на стандартите, които другите ни налагат, вместо ако истински актуализираме потенциалите си. И тъй като тези стандарти са създадени без да са взети предвид особеностите на всеки един от нас, по-често откриваме, че не сме в състояние да отговорим на тях и следователно да имаме усещането за позитивна самооценка.
Към следващата страница от теорията на Карл Роджърс
