Към предишната страница от теорията на Карл Роджърс
Несъответствие
Този аспект от всеки от нас, който се корени в тенденцията за актуализация, следва оценяването от организма, нуждае се от позитивно отношение от себе си и от другите и го получава, Роджърс нарича “истински Аз”. Той е това, което ще станете, ако всичко се развие добре.
От друга страна, когато обществото ни не е в синхрон с тенденцията за актуализация, и сме принудени да живеем с условията за оценяване, дори и те да нямат нищо общо с оценяването от организма, и когато получаваме само условно позитивно отношение от другите и от себе си, развиваме вместо истинския аз – един идеален Аз. Под “идеален”, Роджърс има предвид не-истински, нещо, което никога не можем да достигнем, стандарт, който не можем да изпълним.
Тази празнина между истинския Аз и идеалния Аз, между "аз съм" и "аз трябва да бъда" се нарича: “несъответствие”. Колкото по-голяма е празнината, толкова по-голямо е несъответствието. Колкото по-голямо е то, толкова повече е и страданието. В действителност, несъответствието е това, което Роджърс разбира като “невроза”. Това означава да не бъдеш в хармония със собственото си Аз. Ако всичко това ви звучи познато, то е защото по същия начин е описано и от Карен Хорни!
Защити
Ако сте в положение, в което съществува несъответствие между образа ви за себе си и непосредственото ви преживяване за самия вас (т.е. между идеалния и реалния аз), значи сте в заплашваща ситуация. Например, ако са ви учили да се чувствате недостоен, задето не получавате шестици в училище, и след това не сте кой знае колко добър като студент, тогава изпитите в университета ще събудят отново онова несъответствие от училище – т.е. ще преживявате изпитите като много заплашващи.
Когато очаквате заплашваща ситуация, изпитвате тревожност. Тя е сигнал, показващ, че ви очаква беда и трябва да избегнете ситуацията! Един от начините да го постигнете, разбира се, е като си грабнете нещата и се скриете в планината. Тъй като това обикновено не е особено практичен изход в живота, вместо да избягате физически, бягате психически, чрез защити.
Идеята на Роджърс за защитите много наподобява тази на Фройд, с изключение на това, че Роджърс разглежда всичко от гледната точка на възприятието и то по начин, в който дори импулсите и мислите са считани за възприятия. За наш късмет, той има само две защити – отричане и изкривяване на възприятието.
Отричането доста прилича на това, което е и в теорията на Фройд: блокирате напълно заплашващата ситуация. Пример за това може да е човек, който никога не си взима резултатите от изпитите и не пита за тях, така че не му се налага да се изправи срещу ниските си оценки (поне засега!). Отричането, според Роджърс, включва още една от защитите, които изброява Фройд – подтискане – ако даден импулс или спомен е извън съзнанието ви, т.е. отказвате да го възприемете, може би можете да избегнете (отново, поне засега!) заплашващата ситуация!
Изкривеното възприятие е преинтерпретиране на ситуацията така, че тя да изглежда по-малко заплашваща. То много наподобява рационализацията на Фройд. Студент, който е заплашен от тестове и оценки може, например, да обвини професора, че лошо е преподал материала, че е задавал подвеждащи въпроси, че има лошо отношение към него или каквото и да е. Фактът, че понякога професорите наистина преподават зле, пишат подвеждащи въпроси и имат лошо отношение само прави така, че изкривяването да работи по-добре. Ако е възможно да е вярно, значи наистина е било вярно! Много по-очевиден пример за изкривено възприятие е, когато човек погрешно прочете, че е получил по-висока оценка, отколкото пише в действителност.
За нещастие, клетият невротик (и всъщност повечето от нас) увеличава разстоянието между реалния и идеалния си Аз винаги, когато използва защита. Така хората стават все по-несъответстващи и се озовават във все повече заплашващи ситуации, развиват все по-високи нива на тревожност, и използват все повече защити... Това е един омагьосан кръг, от който в крайна сметка човек не може да избяга, или поне не и без чужда помощ.
Роджърс има и частично обяснение за психозата. Тя се появява, когато защитите на човек са претоварени и усещането му за самия него се “разбива” на малки несвързани едно с друго парченца. Поведението му също става непостоянно. Разглеждаме такъв човек като някой, който има “психотични пристъпи” – епизоди на странно поведение. Думите му почти нямат смисъл. Емоциите му са неуместни. Може да загуби способността си да разграничава себе си от външния свят и да стане объркан и пасивен.
Напълно-функциониращата личност
Роджърс, както и Маслоу, се интересува от това да опише здравата личност. Терминът, който използва за нея е “напълно-функционираща” и включва следните качества:
1. Отвореност за преживявания. Тя е пълната противоположност на склонността към защити. Същността на това качество е точното възприятие на преживяванията ни в света, включително и на чувствата ни. То съдържа в себе си и умението да приемем реалността, т.е. и чувствата си. Те са толкова важна част от отвореността, защото съпътстват оценяването от организма. Ако не можете да сте отворен към чувствата си, не можете да сте отворен и към актуализацията. Трудното, разбира се, е да разграничим чувствата си от тревогите, породени от условията на които трябва да отговаряме, за да сме ценни.
2. Екзистенциален живот. Това е животът тук и сега. Роджърс твърди, че за да сме в единство с реалността, не бива да живеем в миналото или в бъдещето – едното вече си е отишло, а другото изобщо не съществува все още! Настоящето е единствената реалност, която имаме. Обърнете внимание, че това не означава, че не трябва да помним и да се учим от миналото си. Нито пък значи, че не бива да планираме или дори да копнеем за бъдещето. Само разпознайте тези неща като това, което те всъщност са, а именно спомени и мечти, които преживяваме тук, в настоящето.
3. Доверие към организма. Трябва да си позволим да бъдем направлявани от процесите ни на оценяване от организма. Да си имаме доверие, да правим това, което чувстваме за правилно и което ни идва отвътре. Това, сигурен съм, осъзнавате, става една от най-изпъкващите страни на теорията на Роджърс. Хората казват, разбира се, правете това, което ви идва отвътре – ако сте садист – наранявайте хората, ако сте мазохист – наранявайте себе си, ако алкохолът и наркотиците ви правят щастливи – вземайте ги, ако сте депресиран – самоубийте се ... Този съвет определено не е страхотен. Всъщност на това отношение е приписана отговорността за много от крайностите през шейсетте и седемдесетте години на миналия век. Но имайте предвид, че Роджърс ни съветва да вярваме на истинския си Аз, а можем да знаем какво той иска да ни каже само, ако сме отворени за новия опит и живеем екзистенциално! С други думи, доверието към организма предполага, че сме в досег с тенденцията по актуализиране.
4. Свобода на опита. Роджърс вярва, че няма значение дали хората наистина имат или нямат свободна воля. Струва ни се, че имаме. Това не значи, разбира се, че сме свободни да правим каквото и да е: заобиколени сме от детерминистична вселена, така че и да размахвам ръцете си колкото си ща, пак няма да полетя като Супермен. Чувстваме се свободни, ако имаме различни избори на разположение. Роджърс смята, че напълно функциониращия човек познава това усещане за свобода и поема отговорност за изборите, които прави.
5. Съзидателност. Ако се чувствате свободен и отговорен, ще действате в съответствие с това и ще сте активна част от света. Напълно-функциониращият човек е в досег с актуализацията и ще се чувства задължен от същността си, да допринася за актуализацията на другите, и дори на самия живот. Това може да стане чрез творчество в областта на науката или изкуството, чрез социална загриженост или чрез родителска любов, или просто като дава всичко от себе си, за да си свърши работата възможно най-добре. Творчеството, в смисъла, в който го използва Роджърс много се доближава до съзидателността при Ериксън.
Терапия
Карл Роджърс е най-известен с приноса си към терапията. Той на няколко пъти сменя имената й: първоначално я нарича “не-ръководна”, защото чувства, че терапевтът не бива да направлява клиента, а по-скоро да бъде до него, докато той самият насочва напредъка на терапията. С натрупването на опита си, Роджърс осъзнава, че макар и с “не-ръководна” терапия, все пак влияе на клиента със самата “не-ръководност”! С други думи, клиентът търси насока от терапевта си и ще я получи, дори и въпреки стремежа му да не го направлява.
Така че Роджърс сменя името й на “ориентирана към клиента”. Той все още смята, че клиентът е този, който трябва да казва кое е грешно, да търси начини за подобряване на нещата и да определя заключението на терапията – тя остава силно “ориентирана към клиента”, дори и когато той признава влиянието на терапевта. За нещастие, други терапевти смятат, че подобно наименование е шамар за тях, защото не са ли повечето терапии “ориентирани към клиента”?
Днес, въпреки че термините “не-насочваща” и “ориентирана към клиента” още се използват, повечето хора просто я наричат “роджърианска терапия”. Една от фразите, които Роджърс използва, за да опише терапията си е: "подкрепяща, а не възстановяваща" и използва примера с ученето да караме колело, за да го обясни: когато помагаш на дете да се научи да кара колело, не можеш точно да му кажеш как да го прави. Трябва то само да открие начина. И не можеш да го държиш през цялото време. Идва момент, когато трябва да го пуснеш. Ако падне - пада, но ако го държиш никога няма да се научи.
Същото е и с терапията. Ако целта ви е да помогнете на клиента да постигне независимост (автономност, свобода и отговорност), няма да успеете, ако той остане зависим от вас – терапевтът. Клиентите имат нужда сами да опитат прозренията си в истинския живот – извън кабинета! Авторитарният подход към терапията може да изглежда, че работи отлично отначало, но в крайна сметка само създава една зависима личност.
Има само една техника, с която е известен Роджърс: отразяването. То е огледало за емоционалната комуникация: ако клиентът каже: “Чувствам се отвратително!”, терапевтът трябва да отрази това, като каже: “И какво, животът те смачква, а?” По този начин терапевтът показва на клиента, че наистина го слуша и го е грижа достатъчно много, за да го разбере.
Терапевтът също показва на клиента какво той изразява. Често, разстроените хора казват неща, които всъщност не мислят, просто защото им е приятно да ги кажат. Например, една жена веднъж дойде при мен и ми каза: “Мразя мъжете!” – аз го отразих като й казах: “Мразите всички мъже?” ,“Е, каза тя, може би не всички” – тя не мразеше баща си, нито брат си, в този смисъл, нито мен. Дори с мъжете, които “мразеше”, тя откри, че към повечето от тях не изпитваше това, което значи думата “омраза”. В действителност, в крайна сметка тя осъзна, че не вярва на много мъже и че се страхува да не бъде наранена от тях така, както беше наранена от един определен мъж.
Отразяването трябва да се използва внимателно, обаче. Много начинаещи терапевти го използват без да мислят (или чувстват) и просто повтарят всяка фраза, която излезе от устата на клиента. Звучат като папагали с диплома по психология! После мислят, че клиентът не забелязва, когато всъщност това стане стереотип на роджърианската терапия по същия начин, както “секс” и “мама” са станали стереотипи на фройдистката. Отразяването трябва да идва от сърцето – трябва да е искрено и съответстващо.
Което ни довежда до известните изисквания, които Роджърс има към терапевта. Според него, за да бъде полезен, терапевтът трябва да има следните три много специални качества:
1. Съответствие – искреност, честност с клиента.
2. Емпатия – способността да почувства това, което и клиентът чувства.
3. Уважение – приемане, безусловно позитивно отношение към клиента.
Той казва, че тези качества са “необходими и достатъчни”. Ако терапевтът покаже тези три качества, клиентът ще се подобри, дори и без значение дали се използват други “техники”. Ако той не ги демонстрира, подобрението на клиента ще бъде минимално, без значение колко “техники” са употребени. Това са доста високи изисквания към терапевта! Той е просто човек, а често и малко повече “човек” (да кажем, необичаен) от повечето хора. Роджърс отстъпва крачка назад и добавя, че терапевтът трябва да проявява тези качества в терапевтичната връзка. С други думи, когато терапевтът напусне кабинета, може да бъде точно толкова “човек” колкото и всеки друг.
Съгласен съм с Роджърс, дори въпреки, че тези качества са доста изискващи. Някои от изследванията показват, че тези техники имат почти такова значение като личността на терапевта и че, в дадена степен, терапевтите се “раждат” такива, а не се “създават”.
Към предишната страница от теорията на Карл Роджърс
