СОЦИОБИОЛОГИЯ
Др Джордж Буре
Откакто Дарвин създава теорията си за еволюцията, хората, включително и самият той, спекулират с това как социалното ни поведение (а също и чувствата, отношенията и т.н.) може да е повлияно от нея. В крайна сметка, ако тя ни помага да разгадаем начина, по който човешкото тяло (в качеството си на биологично същество) работи и изглежда, защо да не ни е от полза и за да разберем нещата, които правим с него?
Ентемологът Е. Уилсън е първият, който оформя идеята, че социалното поведение може да се обясни еволюционно и нарича тази идея “социобиология”. Отначало, тя привлича вниманието само в биологичните кръгове и дори и в тях търпи сериозни критики. Когато социолозите и психолозите долавят полъха й, настава истински спор. По това време, социобиологията е предимно стурктурно-функционална, с повърхностни нюанси на марксизъм и феминизъм. Психологията все още е доминирана от бихейвиористки теории за ученето и се надига хуманистичното движение. В никое от тези течения няма много място за идеята, че ние, като човешки същества, можем да сме силно детерминирани от еволюционната биология!
С течение на времето, Уилсъновата социобиология привлича все повече поддръжници сред биолозите, психолозите и дори антрополозите. Само социологията остава сравнително незасегната от нея.
Инстинкт
Да започнем с един пример за това какво представлява инстинткивното поведение при животните: три-иглата бодливка е рибка, дълга около 2,5см, която живее в реките на Европа. Пролетта, както може да очаквате, е сезонът за чифтосване и следователно е подходящото време за наблюдение на инстинктите й в действие.
Тогава настъпват някои промени във външния вид на тези рибки. Мъжкият, който по принцип е матов, става наполовина червен. Той си загражда територия, от която ще прогонва всеки друг мъжки, приличащ на него и си строи гнездо, като слага малки пръчици в някоя кухинка и минава през тях многократно, за да оформи тунел. Това му е заложено. Мъжките, които са отгледани изолирани от другите, ще правят същото. Всъщност откриваме, че по време на брачния сезон мъжката бодливка прогонва всичко червено от територията си (включително и отражението на червен камион по стъклото на аквариума).
Но за момента това все още не е проявлението на инстинкта. Женската също се променя: по принцип тя е матова, също като мъжкия, а през този период се издува от многото яйца в коремчето й и придобива особено сребристо сияние, на което със сигурност никоя мъжка бодливка не може да устои. Когато мъжкият види женска, започва да плува към нея на зиг-заг. Тя му отговаря, като плува към него с високо вдигната глава. Той на свой ред се спуска към гнездото си и й показва входа му. Партньорката му влиза вътре, като главата й стърчи от единия му край, а опашката – от другия. Той започва да я мушка под опашката с ритмични движения. Така женската освобождава яйцата си и напуска гнездото. Мъжкият влиза в него и ги опложда, а след това, като истински шовинист, я пропъжда и започва да чака нова партньорка.
Това, което виждате в действие тук е серия от знакови стимули и фиксирани действия: неговия зиг-заговиден танц е отговор на нейния външен вид и я стимулира да го последва и т.н. Вероятно съм перверзен, но инстинктивното ухажване на бодливката не ви ли напомня за някои от нашите човешки любовни ритуали? Не се опитвам да твърдя, че в голяма степен сме безразсъдни като бодливки, а само че някои подобни модели могат да формират част от или основата на още по-сложни, заучени поведения.
Етолозите – хората, които изучават животинското поведение в естествена среда – анализират действията на бодливката вече повече от век. Един от тях, Конрад Лоренц, създава хидравличен модел, за да обясни как работят инстинктите. Според него, имаме определено количество енергия на разположение на всяка специфична инстинктивна система и то може да се илюстрира с резервоар, пълен с вода. По подразбиране съществува неврологичен механизъм, който ни позволява да освободим част от или цялата енергия при наличието на подходящите знакови стимули, т.е. този неврологичен механизъм играе ролята на кранчето на резервоара. Има и други механизми – неврологични, моторни, хормонални – и те трансформират енергията в специфични фиксирани действия. Днес може да предположим, че хидравличната енергия не е достатъчно добра метафора и вместо с нея, да преведем цялата система като такава, преработваща информацията – всяка ера си има любими метафори. Но описанието все още звучи добре.
Някое от тези неща отнася ли се до човешкото ухажване и сексуално поведение? Оставям на вас да прецените. Ами други примери? Изпъкват две възможности:
1. При повечето, ако не и при всички животни, съществуват модели на поведение, които включват себе-популяризирането, търсенето на статус или власт, символизиращо се в агресията. Наричаме това “инстикт към асертивност”.
2. Има и други модели на поведение, срещани при, както изглежда, по-малко видове и съдържащи грижа за някой друг, символизиращи се в майчината грижа за малките. Наричаме това “инстинкт за грижа”.
Еволюция
Основата на еволюцията е доста проста. На първо място, всички животни са склонни към свръхвъзпроизвеждане - някои създават буквално хиляди свои потомци. И въпреки това, числеността на животинските популации остава доста стабилна с поколенията. Очевидно, част от малките им не оцеляват!
Второ, съществуват известни различия в самите видове. Повечето от тях са генетично заложени, вродени и препредавани от едно поколение на друго. Пример за подобни различия са чертите, с чиято помощ някои индивиди оцеляват и се възпроизвеждат, както и тези, които им пречат.
Съчетайте двете идеи и ще получите естествения подбор. Природата поощрява разпространяването на позитивните черти и пречи на негативните. Докато различията продължават да се създават чрез сексуалното рекомбиниране и изменение, и източниците за живот остават ограничени, еволюцията ще продължава.
Социобиологът Дейвид Бараш, предлага един насочващ въпрос с чиято помощ може да се разберат възможните еволюционни корени на всяко поведение. “Защо захарта е сладка” – т.е. защо я намираме за привлекателна? Едната хипотеза е, че прадедите ни ядяли плодове, за да задоволят хранителните си потребности. Узрелият плод е най-хранителен. Когато е зрял, е пълен със захар. Всеки от прадедите ни, който е имал усещане за сладко, с по-голяма вероятност би ял зрял плод. Това би довело до по-добро здравословно състояние, което го прави по-силен и по-привлекателен за потенциалните партньори. Той или тя може да създаде поколение, което, наследявайки неговия вкус за зрели плодове, би имало по-големи шансове да оцелее до репродуктивна възраст и т.н. По-общият вид на насочващия въпрос е да попитаме за всяко мотивиращо поведение: “Как би могло това поведение да е било от полза за оцеляването или възпроизвеждането на прадедите ни?”
Една любопитна гледна точка към използвания пример, гласи, че днес имаме рафинирана захар – нещо непознато за предците ни, което сме открили и предали на поколенията си, с помощта на заучената култура. Ясно е, че днес силната привлекателност на захарта вече не служи за нашето оцеляване и възпроизводство. Но културата се развива по-бързо от еволюцията: трябват милиони години, за да развием здравословен вкус за захар и са нужни поне хиляда години, за да го заличим.
Привличане
Нека да започнем като разгледаме избора на партньор. Очевидно, едни хора ни привличат повече от други. Социобиолозите имат едно и също обяснение за това, както и за всичко, свързано с въпроса "защо захарта е сладка?" Би трябвало да сме сексуално привлечени от тези, чиито черти биха увеличили максимално генетичния ни успех и с чиято помощ бихме създали много здрави, живеещи дълго, плодовити деца.
Би следвало да считаме здравето за привлекателно и обратното – болестта за непривлекателна, “съвършените” черти за нещо хубаво, деформациите - за нещо лошо, а жизнеността, силата и енергичността – за очарователни. Нормално е да харесваме “средното ниво” – нито твърде високо, нито твърде ниско, нито твърде дебело, нито твърде слабо... Квазимодо, въпреки цялата си любезност, не е намирал лесно жени, с които да излиза.
Също така сме привлечени към определени хора заради по-малко “логични” причини, като например, степента в която имат силно изразени (физически или поведенчески) мъжествени или женствени черти. Жените предпочитат мъже, които са по-високи, с по-широки рамене и квадратна челюст... Мъжете харесват жени, които са по-ниски от тях, с по-меки и плавни извивки ...
Тези различия между половете са известни като “полов диморфизъм”, а процесът който води до появата и утвърждаването им се нарича “сексуален подбор”. С поколенията, малките функционални различия между половете могат да се превърнат в големи дисфункционални разлики. Ако женските птици инстинктивно предпочитат по-цветните мъжки – вероятно защото външният вид на предците им е служел да отвлича вниманието на хищниците от партньорките и пиленцата им – тогава по-пъстрият самец ще има по-голям шанс, както и женската, която по-силно е привлечена от цвета, а поколението им ще наследи техните окраски и предпочитанието към цветове и т.н... Докато не стигнете до момента, в който цветовете и привличането вече не просто не помагат, а дори вредят, както е при райските птици – някои мъжки от този вид дори не могат да летят под тежестта на цялото си оперение.
Човешките същества са скромно диморфни. Но я кажете не сме ли наясно с диморфизма!
Диморфизмът присъства и в нашето поведение. Дейвид Бараш изразява тази идея така: “Мъжките се избират заради умението им да се продават, а женските - заради умението им да устоят на кампанията на мъжките по продажбата им”. Женските са инвестирали много във всеки акт на полово сношение: ограниченият брой на поколението, което могат да износят, рисковете при бременността и раждането, повишените изисквания към храненето, опасностите от хищниците... всичко спомага, за да придаде важност на избора на партньор. Самците, от друга страна, могат и избягват последиците от половото сношение. Обърнете внимание, например, на склонността на мъжките жаби да се чифтосват по определен начин: докато някаква сперма стигне дотам, където трябва, мъжкият се справя добре.
Така че женските са склонни да са по-придирчиви за това, с кого имат отношения. Те са по-чувствителни към знаците, че даден партньор ще допринесе за генетичното им оцеляване. Един от най-очевидните примери е вниманието, което много самки обръщат на размера и силата на мъжките, както и на развитието на специални състезания за демонстрация на сила (като тези на рогатите животни).
Има и нетолкова ясни доказателства. При някои животни, мъжките трябва не просто да демонстрират сила, а да убедят женските в способността си да се грижат. Това важи особено за видовете, при които бащата отглежда майката по времето на бременността и кърменето - като при хората! Социобиолозите считат, че докато мъжките намират младостта и външния вид за по-привлекателни, жените са склонни да търсят знаци на успех, платежоспособност, знания и умения. Може би това, че мъжете носят цветя и бонбони, плащат за вечерята и т.н., не е само плод на културни порядки.
Освен това, социобиолозите предполагат, че жените се интересуват повече от “по-зрелия”, вече доказал се мъж и по-слабо от “незрелия”, който носи някакъв риск. Също така, жените са по-склонни да приемат многоженството, отколкото мъжете – многомъжството: в някои случаи е по-добре да споделиш по-успешния мъж отколкото да преживяваш сама провала си. Многоженството е дори по-често срещано от моногамията, докато многомъжството присъства едва при две култури (една – в Тибет и друга – в Африка) и двете включват братя, споделящи съпругите си, за да не се налага да делят малки имоти, които са получили в наследство.
Погледнато от друг ъгъл, мъжете биха толерирали по-малко невярността, отколкото жените: майките “знаят”, че техните деца са си техни, а бащите никога не са сигурни. От генетична гледна точка, има по-малко значение, ако мъжките "разпръсват семето си” или имат много партньорки или са неверни. И със сигурност, повечето култури са по-сурови с жените, отколкото с мъжете, когато става дума за изневяра. По-често, всъщност, жената е тази, която отива в семейството на мъжа си – сякаш за да се проследят идванията и отиванията й.
От романтичната гледна точка на нашата култура за любовта и брака, е интересно да отбележим, че при повечето народи неконсумирането на брака е достатъчно основание за развод или анулирането му. При нас, бездетието и импотентността са чести причини за развод. Изглежда, че придаваме по-голяма важност на възпроизвеждането, отколкото бихме си признали.
Разбира се, има ограничение на степента, в която обобщаваме от животните до хората (или от един вид до друг) и това важи най-вече що се отнася до секса. Ние сме много сексуални създания: повечето животни ограничават сексуалната си активност до тясно определени периоди от време, докато ние правим секс всеки месец, цяла година. Може само да предполагаме как сме станали такива. Вероятно, това се дължи на продължителната безпомощност на децата ни. Какъв по-добър начин да задържиш едно семейство заедно от това да го направиш толкова подкрепящо!
Към следващата страница от лекцията за Социобиология
© 2015 Пенка Канджева, Всички права запазени, За контакти pipia@yahoo.com
Благодарим на "Морада" за предоставения подслон в интернет! :)
