СОЦИОБИОЛОГИЯ
Др Джордж Буре
Към предишната страница от лекцията за Социобиология
Деца
Така стигаме до децата, до това колко взаимно привлекателни сме си с тях. Социобиолозите биха посочили, че възрастните от много видове, вкл. и нашия, изглежда считат децата, с техните малки ръце и крака, големи глави, плоско лице и големи кръгли очи ... за някак “мили” и “сладки”. Фактът, че при животните с относително безпомощни малки, възрастните силно харесват децата си, има голямо еволюционно значение.
Децата, на свой ред, също са привлечени от някои неща. Малките на гъската, както всеки знае, се привързват към първия голям движещ се обект, който излезе пред тях през първите дни от живота им – обикновено това е майката гъска (а по-рядко е - Конрад Лоренц или друг етолог). Това се нарича "импринтинг". Човешките деца отговарят на чифт очи, женски глас и докосване.
Малките на гъската реагират на знаковите стимули със следващ отговор - буквално следвайки големия движещ се обект. Бебетата на човека, разбира се, в тази възраст все още са неспособни да тръгнат след него, така че прибягват до хитрост, като широката, беззъба усмивка на цялото лице, която родителите намират за страшно привлекателна.
Социобиолозите не спират до тук и предсказват, че майките ще се грижат повече от бащите за децата си (те са вложили повече в тях и са по-сигурни в това, че децата са техни), а по-възрастните майки ще са по-грижовни от по-младите (имат по-малки шансове за следващо раждане); че ще сме по-загрижени за децата си, ако са по-малко (или дори само едно!) отколкото ако имаме много; че колкото повече порастват, толкова повече ще се грижим за тях (вече са демонстрирали потенциала си да оцелеят); и че сме склонни да ги караме да се женят и да имат свои деца.
Помагане
По-вероятно е да проявим грижа, да помогнем, когато става дума за децата, родителите, съпрузите ни или други близки роднини. Желанието ни да бъдем полезни на братовчеди или съседи не е така силно. И наличието му що се отнася до непознати или далечни хора от други култури е под въпрос, което ни напомня за историята за добрия Самарянин – близо 2000г. след като се е случила.
Социобиолозите предричат, че желанието за помагане намалява с отслабването на роднинската връзка. В действителност, то би трябвало да се прояви, само когато саможертвата ви е подчинена на вярването, че чрез нея подкрепяте гените, които споделяте с тези роднини. Генетикът Дж. Б. С. Холдейн го изразява така: “С радост бих отдал живота си за трима от братята ми, пет от племенниците ми, деветима от братовчедите ми...” Това се нарича “родов подбор”. Атруизъм, основан на генетичен егоизъм!
Един от типовете “алтруистично” поведение е стадното поведение. Някои животни изглежда търсят близостта на себеподобните си и това се засилва при наличието на опасности. Това е съвсем удачно: ако се съберете в стадото, е по-малко вероятно да станете жертва на хищник. Обърнете внимание, понякога откривате, че сте извън стадото, но има голяма вероятност следващия път да сте уютно скрити в него.
Друг тип е реципрочният алтруизъм. Например, прерийното куче, което вижда хищник започва да лае силно. Така то предупреждава останалите от общността си за опасността, въпреки че привлича вниманието на хищника върху себе си!
Стадното поведение и реципрочният алтруизъм работят по същата причина, както и роднинската селекция: допринасят за способността за включване: малкото намаляване на собствените ми възможности за оцеляване е повече от приемливо, ако увеличава шансовете за оцеляването на относително близките ми роднини. Някои животни дори помагат на индивид от собствения си вид с инстинктивното “разбиране”, че следващия път може именно те да са тези, които ще се нуждаят от помощ.
Робърт Трайверс предполага, че хората участват в по-усложнена форма на реципрочен алтруизъм, споделяна само от няколко от по-висшите същества на света. Тук може да причислим желанието да се жертвате за някой друг, ако е ясно, че той би направил същото за вас, или някак си би ви се реванширал. Ясно е, че това изисква способност да се разпознават индивидите и да се връщат услуги!
Други генетици посочват, че при наличието на някаква основа за реципрочен алтруизъм, ще има и индивиди, които мамят, разрешавайки на себеподобните си да правят за тях разни неща, без дори да са изпълнили собствените си задължения. В действителност, в зависимост от предимствата, които реципрочният алтруизъм предоставя и склонността на алтруистите да отвръщат на измамници, измамниците могат да бъдат открити във всяка популация. Редица изследвания доказват, че “социопатството”, игнорирането на социалните норми без каквито и да било угризения, присъства при значителна част от човечеството.
Разбира се, не е нужно човек да бъде 100% алтруист или 100% измамник. Повечето от нас (ако не и всички ние?), въпреки че се ядосваме на измамници, сме доста склонни да мамим, когато ни изпадне подходящ случай. Изпитваме вина, разбира се, но умеем да хитруваме. Голяма част от човешката психика изглежда е посветена на това да пресмята шансовете ни за успех или провал при подобни тъмни маневри. Повече за това – по-късно.
Агресия
Както при голям брой от идеите в социалната психология, агресията има много дефиниции и измерения. Някои смятат, че тя е голяма добродетел (напр. “агресивния бизнесмен”), докато други я разглеждат като симптом за психическа болест.
Въпреки че животът на животните често изглежда съпътстван от доста кръвопролития, не трябва да бъркаме хищничеството - ловуването и убиването на други животни за храна - с агресията. Хищничеството при месоядните видове има повече общи неща с пасaнето при тревопасните, отколкото с проявата на насилие между членовете на един и същи вид. Обърнете внимание на съседския котарак, когато лови мишка - той е спокоен и сдържан, а не приповдигнат и полудял. Изразено с човешки термини, липсва обичайната емоция свързана с агресията - гневът. Котаракът просто се занимава с работата си.
След като вземем под внимание тези факти, остава значително по-малко агресия в животинския свят. Но все пак остава някаква. Най-често я откриваме в условията на съперничество за даден източник. Той трябва да бъде важен за “хармонията”, т.е. да се отнася към индивидуалния или репродуктивен успех. След това, трябва да бъде ограничен по количество – например, животните не се съревновават за въздух, а за вода, храна, места за отглеждане на малките и за партньори.
Последното от този списък – партньорите, са отговорни за най-ярките прояви на агресия при бозайниците. Най-вече мъжките са склонни да извършват актове на насилие над себеподобните си. Както споменахме по-рано, има много несигурност за женските при всеки акт на оплождане – много месеци бременност, повишената нужда от енергия, по-податливи са на атаки, опасностите при раждане, отговорността за кърменето – така че тяхната придирчивост при избора на партньор им служи за тяхната “хармония”. Щом женските подбират партньорите си, мъжките трябва да се перчат – да демонстрират, че имат качествата, които са необходими за хармонията на женските, което пък е от полза за тяхната си хармония. Сърните са добър пример. Обърнете внимание, че не е нужно това поведение да е съзнателно или заучено, най-вероятно то е инстинктивно при повечето бозайници. Възможно е да има някаква инстинктивна основа за него и у нас.
Известна част от агресивността на мъжките може да се предаде чрез тестостерона, “мъжкия” хормон. Ако инжектираме тестостерон на женски мишки, прагът им за агресивно поведение пада. Ако намалим количеството на тестостерон при мъжки мишки (като кастрираме клетите създания), техният праг за агресивно поведение се повишава. Но трябва да добавя, че не тестостеронът причинява агресията, а просто намалява прага й.
Женските от много видове също могат да бъдат доста агресивни (например, при гвинейските прасета) и при определени обстоятелства да са склонни към много силни актове на насилие (например, когато има опасност за малките им). В човешкото общество, данните от социологическите изследвания са ясни: най-жестоките престъпления са извършени от мъже. Но вече забелязахме, че с отстояването на правата на жените за равноправното им участие в социалния и икономически свят, тези данни се променят. Времето ще покаже до каква степен тестостеронът е отговорен за агресията при хората.
Въпреки това, мъжките участват в по-голямата част от “блъскането на главите”. Не можем да не забележим, че тези състезания за женските често завършват със смърт или със сериозни наранявания при повечето видове. Това е така, защото те са начин на изява на качества и обикновено включват действия, които служат за знакови стимули към опонента, че двубоят е завършил в негова полза - сигнали за отстъпление. Продължителната агресия не е особено предимство нито за губещия, нито за победителя. Дори мъжките гърмящи змии не се хапят една друга!
Някога се е смятало, че териториалността и йерархиите на доминиране са един от основните стимули за проява на агресивното поведение, но днес вече изглежда, че те не го провокират толкова силно. Доказано е, че животните са склонни да уважават териториалните и претенциите за статус на другите и не ги оспорват. Само при необичайни обстоятелства, били те естествени или създадени от хората, могат да демонстрират повече агресия. Ограничаването на количеството на храната също не провокира особено проявите на насилие. Саутуик, изучавайки резус маймунките в Лондонския зоопарк, открива, че намаляването на порциите им от храна с 25% няма ефект върху нивото на агресията им, а намаляването на храната с 50% всъщност намалява агресията! Откриваме същото и сред първобитните хора.
Агресията при човешките същества
Защо тогава има толкова много агресия сред хората? Една от възможностите е липсата на биологично ограничение. Социобиолозите прогнозират, че животните, които са зле-подготвени за агресия, нямат особено развити сигнали за отстъпление. Човекът е едно от тези същества. Ние сме развили технологията, включително средства за разрушение, и тя е “еволюирала” прекалено бързо, за да може биологичната ни еволюция да ни снабди с компенсиращите ограничители за агресия. Опитът ни учи, че пушките са по-опасни от ножовете, въпреки че и двата вида оръжия са ефективни средства за убийство, защото пушката е по-бърза и имаме по-малко време да обмислим действията си – т.е. единственото ни останало ограничение е намалено.
Друг проблем е този, че ние, хората, живеем не просто в “истинския свят”, но и в символичен такъв. Лъвът става агресивен за нещо, което е тук и сега. Хората, за разлика от него, стават агресивни и за неща, които са се случили преди много време, които мислят, че ще се случат някой ден в бъдещето, или които са им казали, че ще се случат. Също така, причините за яда при лъва са от доста физическо естество. Ако го обидите това не би го обезпокоило особено.
Лъвът се ядосва на нещо, което се случва лично на него. Ние се ядосваме и на неща, които се случват на колите, къщите, обществата, нациите, религиозните ни групи и т.н. Разширили сме "егото" си доста извън нас самите и хората, които обичаме, достигайки всякакви видове символични неща. Реакцията, предизвикана от горенето на национално знаме, е пример за това.
Ако агресията лежи на инстиктивна основа при човешките същества, бихме очаквали да има и знаков стимул за нея. Със сигурност не би било нещо просто като ярко червените мъжки по време на периода за чифтосване, както е при три-иглената бодливка. Ако се върнем на идеята за състезанието като благодатна почва за агресия, забелязваме, че фрустрацията е подходящ кандидат. Двама от вас искат едно и също нещо: ако единият го грабне, другият не го получава и е нещастен, затова той го взима и другият е нещастен, и така нататък. Поведението, ориентирано към целта, е блокирано и това е фрустрация.
Има множество вариации по темата: можем да се фрустрираме, ако съществуващо поведение бъде прекъснато (ако се спънем); или от отлагането на достигането на целта (ако някой ни предреди на опашката в магазина); или от прекъсването на обичайни модели на поведение (например да пропуснем сутрешното си кафе). Ние сме гъвкави същества.
Но тук трябва да внимаваме: други неща, освен фрустрацията, също могат да доведат до агресия (защото, не са ли високо платените боксьори също въвлечени в агресивно поведение?) и фрустрацията невинаги води до агресия (и не води ли социалното безсилие до депресия?). По-нататък, както посочва Фром, фрустрацията (и агресията) е в очите на наблюдаващия я. Той вярва, че фрустрацията трябва да се преживява като несправедливост или като знак за това, че отхвърлянето й ще доведе до агресия. Фром твърди, че за да доведе до агресия, фрустрацията трябва да се преживява като несправедливост или като знак за отхвърляне.
Социобиология срещу култура
Много психолози, социолози, антрополози и други са внимателни с обясненията на социобиолозите, въпреки че понякога те са доста убедителни. За всяко социобиологическо обяснение можем да намерим и културно. В крайна сметка, културата действа на същия принцип като еволюцията.
Има много различни начини да се изпълни дадена задача, но в контекста на определена физическа среда и дадена култура, някои начини за изпълнението й са по-добри от други. По-вероятно е те да се предадат от поколение на поколение, този път чрез учене.
Днес културата трябва да постигне известни цели, за да оцелее изобщо. Например, да подсигури ефективно използване на природните ресурси, което може да включва заучаването на всички видове териториални и агресивни поведения, точно както е при социобиологическото обяснение. Също така с нейна помощ следва да бъдат подкрепени взаимодействия между хората, като заучаването на алтруистично поведение, спазването на правила за поделяне на източниците и за други социални връзки, точно както е и при социобиологическите обяснения. Културата трябва да осигури и продължаване на популацията, което може да включва ухажване и брачни ангажименти, отглеждане и т.н., точно както и в социобиологическите обяснения.
Ако трябва обществото да оцелее – а всяко съществуващо сега общество е оцеляло поне до днес – то трябва да се погрижи за същите въпроси, за които и генетиците. И, тъй като ученето е значително по-гъвкаво от еволюционната адаптация, бихме очаквали културата да има склонността да замени генетиката. Това е, в крайна сметка, само еволюционен здрав разум!
И така, имаме ли инстинкти? Ако под “инстинкти” се разбира автоматични връзки, подобни на рефлекси – не, вероятно нямаме. Но ако определим инстинктите като “силни вродени склонности към определено поведение в определена ситуация” – тогава да, вероятно имаме инстинкти. Важната особеност е, че ние (за разлика от животните) можем винаги да кажем “не” на инстинктивното си поведение, също както можем да се противопоставим и на заученото!
Към предишната страница от лекцията за Социобиология
© 2015 Пенка Канджева, Всички права запазени, За контакти pipia@yahoo.com
Благодарим на "Морада" за предоставения подслон в интернет! :)
