Но "Теди", както го наричали, се оказва не толкова здрав, колкото изглежда отначало. Има остра астма и лесно хваща настинки, развива трески и кашлица, страда от повръщане, и диария. Той е дребен и слаб. Гласът му е писклив и остава такъв и през юношеството. Теди е недохранен и често, заради пристъпите на астма, заспива по столовете. Няколко пъти е опасно близо до смъртта поради недостиг на кислород.
За да не обрисуваме прекалено негативна картина, ще отбележим, че Теди е будно дете – някои дори биха казали прекалено активно и с чудесни личностни качества. Той е много любознателен, интересува се от природата и често води експедиции от братовчеди в търсене на мишки, катерици, змии, жаби и всичко друго, което може да бъде подложено на дисекция или препарирано. Принудителното му затваряне вкъщи, заради пристъпите на астма, го тласка към книгите, на които остава отдаден през целия си живот. Може и да е болнав, но определено има жажда за живот!
След като пътува из Европа със семейството си, здравето му се влошава. Става по-висок, но не развива мускулите си. Накрая, следвайки препоръката на семейния лекар, Рузвелт Старши насърчава сина си, вече 12-годишен, да започне да вдига тежести. Като всичко друго, с което се захващал, Теди влага силен ентусиазъм и в това начинание. Здравето му се подобрява и за първи път в живота си прекарва цял месец без да има пристъп на астма.
Когато навършва 13г., научава за друг свой недостатък: открива, че не може да уцели нищо с подарената от баща му пушка и приятелите му му четат какво пише на билбордовете, на които той изобщо не вижда надпис – оказва се, че е ужасно късоглед!
През същата година след остър пристъп на астма, родителите му го изпращат сам в провинцията. По пътя няколко негови връстници го причакват и нападат. Той не успява изобщо да им посегне, камо ли да се защити. По-късно обявява на баща си желанието си да учи бокс. До постъпването си в "Харвард", не само се превръща в един по-здрав Теди Рузвелт, но е и чест победител в различни атлетически състезания.
Останалото, както казват, е история. "Теди" Рузвелт става преуспял член на Законодателната камара, каубой от Северна Дакота, Ню-Йоркски полицейски комисар, помощник-секретар във флота, лейтенант-полковник при "Грубите ездачи", губернатор на Ню Йорк и много търсен автор, и всичко това преди да стане на 40г. След смъртта на президента Уилям Мак Кинли през 1901г., Тиъдър Рузвелт става най-младият президент на Съединените Щати.
Как така някой толкова болнав става толкова здрав, деен и преуспял? Защо някои деца, болнави или не, заякват, докато други губят силите си? Дали стремежът, който Рузвелт проявява е типичен само за него или е нещо, което е заложено у всеки от нас? Такива въпроси интригуват младия виенски лекар, на име Алфред Адлер и го тласват към създаването на неговата теория, наречена “Индивидуална психология”.
Алфред Адлер е роден в покрайнините на Виена на 7 Февруари 1870г. – той е трето дете в семейството и втори син на търговец на зърно от еврейски произход и съпругата му. Като малък, Алфред развива рахит, заради който не прохожда до четири-годишна възраст. На пет години, той почти умира от пневмония. Тогава решава да стане лекар.
Алфред е средно добър ученик и предпочита да играе навън вместо да бъде затворен в училище. Той е доста общителен, популярен и деен, и е известен с опитите си да надмине по-големия си брат, Зигмунд.
Завършва медицинското си образование в Университета във Виена през 1895г. По време на обучението си в колежа, се сближава с група студенти социалисти, сред които е и бъдещата му съпруга Раиса Тимофеевна Епщайн. Тя е интелектуален и социален активист, който идва от Русия, за да учи във Виена. Двамата се женят през 1897г. и имат четири деца, две от които стават психиатри.
Адлер започва медицинската си кариера като офтамолог, но скоро се преориентира към общо практикуване и отваря кабинет в квартал, населен от ниската класа на Виена, срещу Пратера (смесица между увеселителен парк и цирк). Голяма част от пациентите му са циркови артисти и се предполага (Фуртмюлер, 1965), че необичайните им умения и слабости го водят към прозренията му за органната малоценност и компенсацията.
В последствие Адлер се насочва към психиатрията и през 1907г. е поканен да се присъедини към групата за дискусии на Фройд. Създава трудове за органната непълноценност, които са напълно съвместими с вижданията на Фройд, след тях излага теорията си за инстинкта към агресия, която не буди одобрението на бащата на психоанализата и след това пише и за детските усещания за непълноценност, като предлага идеите на Фройд за детската сексуалност да се приемат по-скоро метафорично, отколкото буквално.
Въпреки, че Фройд нарича Адлер президент на Виенското аналитично
общество и помощник-редактор на вестника на организацията, 
Адлер
не спира критиките си. Организиран е и дебат между поддръжниците на Адлер
и тези на Фройд, резултатът от който е напускането на Адлер и на деветима
други членове от Обществото за свободна психоанализа през 1911г. Тази група
се превръща в Общество за индивидуална психология през следващата година.
По времето на Първата световна война Адлер служи като лекар в Австрийската армия, първо на руския фронт, а след това и в една детска болница. Така става пряк свидетел на последиците от войната и това насочва мисленето му към развиване на идеята за социалния интерес. Адлер смята, че ако на човешкия род му е писано да оцелее, то той задължително трябва да промени методите си на действие!
След края на войната Адлер участва в различни проекти, включително работа в клиники към държавните училища и в обучения на учители. През 1926г. отива в САЩ да преподава и в последствие приема длъжността на гост-преподавател в Колежа по медицина на Лонг Айлънд. През 1934г. той и семейството му напускат Виена завинаги. На 28 Май 1937г. по време на лекции в Университета Абърдийн, Адлер умира от инфаркт.
Теория
Алфред Адлер счита, че зад всяко поведение или преживяване стои един непреодолим инстинкт или мотивационна сила. Когато теорията му навлиза в най-зрялата си фаза, той нарича тази мотивационна сила "стремеж към съвършенство". Това е желанието, което всички изпитваме, да реализираме възможностите си и да се доближим максимално до идеала си. Тази идея, както мнозина от вас забелязват, силно наподобява популярното виждане за самоактуализацията.
“Съвършенство” и “идеал”, обаче, са опасни думи. От една страна те са положителни цели. Не би ли трябвало всички да се стремим към идеалите си? И въпреки това, в психологията те често съдържат и доста негативно значение. Съвършенството и идеалите са, по условие, недостижими неща. В действителност мнозина водят тъжен и изпълнен със страдание живот, опитвайки се да бъдат съвършени! Както ще видите, и други теоритици, като Карен Хорни и Карл Роджърс, наблягат на този проблем. Адлер също го засяга. Но той разглежда този негативен вид идеализъм като изкривена форма на едно по-положително разбиране. След малко ще се върнем към това.
Стремежът към съвършенство не е първата фраза, с която Адлер описва тази единствена мотивираща сила. Предишното й име е "инстинкт към агресия" и се отнася до реакцията ни, когато други инстинкти, като например потребността ни да се храним, да сме сексуално удовлетворени, да сме обичани и т.н., не бъдат задоволени. Може би е по-добре да се нарича "асертивен инстинкт", тъй като сме склонни да разглеждаме агресията като нещо физическо и негативно. Именно идеята на Адлер за агресивния инстинкт става първата причина за появата на търкания между него и Фройд. Фройд се страхува, че тя би довела до отклонение от основната позиция за сексуалния инстинкт в психоаналитичната теория. Въпреки несъгласието на Фройд с нея, самият той представя нещо доста сходно в един по-късен етап от живота си - инстинкта към смъртта. (Следва тук)
Към страница 1, 2, 3 от лекцията за Алфред Адлер
