Има и друг начин, по който се реагира на малоценността, освен компенсацията и комплекса за малоценност: може да развиете и комплекс за превъзходство. Той означава да прикривате малоценността си, твърдейки, че сте изключителен и ненадминат. Ако се чувствате незначителен, един от начините да се почувствате голям е да накарате другите да смятат, че са дори още по-незначителни от вас! Кавгаджиите, самохвалковците и дребните диктатори са типичните представители. По-изтънчените примери включват хората, които са отдадени на показен драматизъм, онези, които се чувстват силни, когато извършват престъпления и онези, които омаловажат другите заради пола, расата, етноса, религията, сексуалната ориентация, теглото, височината им и т.н. Още по-изтънчени примери са хората, които крият истинското си чувството за безполезност в заблудата за власт, създадена под влиянието на алкохол и наркотици.
Психологически типове
Въпреки, че според Адлер, неврозата е въпрос на недостатъчен социален интерес, той забелязва, че могат да се разграничат три типа, според това колко енергия включват:
Първият е властният тип. От детството, нататък, хората от този тип се отличават със склонността си да бъдат доста агресивни и доминиращи над другите. Тяхната енергия – силата на стремежа им към лична сила – е толкова голяма, че прегазват всеки и всичко, изпречило се на пътя им. Най-енергичните сред тях са скандалджиите и садистите; а тези, при които има някак си по-малко енергия, нараняват другите, наранявайки себе си – такива са алкохолиците, наркоманите и самоубийците.
Вторият е навеждащият се тип. Това са чувствителни хора, които са се обвили в черупка, за да се предпазват и разчитат на другите да ги превеждат през трудностите в живота. Те имат по-ниски нива на енергия и така стават зависими. Когато са претоварени, развиват това, което обикновено определяме като невротични симптоми: фобии, натрапливости и компулсии, обща тревожност, хистерия, амнезия и т.н., в зависимост от индивидуалните особености на стила им на живот.
Трети е избягващият тип. Тези хора имат най-ниски нива на енергия и оцеляват единствено като всъщност отбягват живота и особено другите хора. Когато са докарани до краен предел те стават психотични, като накрая се оттеглят в собствения си свят.Има и четвърти, социално полезен тип. Това е здравата личност, която притежава и социален интерес, и енергия. Обърнете внимание, че без енергия, не можете да имате социален интерес, тъй като всъщност няма да можете да направите нищо за никого!
Адлер забелязва, че неговите четири типа приличат много на четирите типа, описани от древните гърци. Те също посочват, че някои хора винаги са тъжни, други - гневни и т.н. Но древните гърци приписват тези темпераменти (същия корен като “температура”) на относителното съществуване на четири телесни течности в човешкото тяло, наречени "хумори".
Ако преобладава жлъчният сок, ще сте холерик (горещ и сух) и ядосан през цялото време. Холерикът е, грубо казано, властващият тип.
Ако имате твърде много слуз ще сте флегматик (студен и влажен) и муден. Това е, грубо казано, навеждащият се тип.
Ако имате твърде много черна жлъчна течност – тук не знаем какво точно са имали предвид древните гърци – ще сте меланхолик (студен и сух) и ще сте склонен към постоянна тъга. Това е, грубо казано, избягващият тип.
И ако имате твърде много кръв, отнасяща се към другите хумори, ще бъдете в добро настроение, сангвиник (топъл и влажен). Тази естествено ведра и дружелюбна личност представлява социално полезният тип.
Едно предупреждение за типовете на Адлер: той силно вярва, че всяка личност е уникална със своя стил на живот. Идеята за типовете е, за него, само евристичен метод, който представлява полезна фикция, а не абсолютна истина!
Детство
Адлер, както и Фройд, разглежда личността или стила на живот като нещо установено доста рано в живота на човек. В действителност, прототипът на вашия стил на живот се установява до около пет-годишна възраст. Новите преживявания, вместо да го променят, се интерпретират според него, т.е. наместват се според вече съществуващите предубеждения, точно както новите познанства се "наместват" към стереотипите ни.
Според Адлер съществуват три основни ситуации в детството, които най-много допринасят за погрешен начин на живот. Първата е тази, за която вече няколко пъти говорихме – органната малоценност, както и ранните детски болести. Той нарича такива деца “претоварени” и ако не се появи някой, който да им привлече вниманието към другите, те ще останат фокусирани върху себе си. Животът на повечето ще премине със силно усещане за малоценност. Някои ще свръхкомпенсират с комплекс за превъзходство. Само ако получат подкрепа от тези, които обичат, такива деца наистина ще компенсират.
Следващата е глезенето. Много деца са научени, от поведението на другите, че могат да вземат, без да дават. Техните желания са заповеди за околните. Това може да звучи като една прекрасна ситуация, докато не осъзнаете, че глезеното дете се проваля по два начина: първо, не се научава да се справя само и по-късно открива, че се чувства истински непълноценнно, и второ, не придобива умения да общува с другите по начин, различен от това да заповядва. А обществото реагира на глезените хора само по един начин – с омраза.
Третата ситуация, която допринася за развиване на погрешен стил на живот, е пренебрегването. Дете, което е било пренебрегвано или тормозено научава това, което и глезеното, но по доста по-директен начин: то усвоява малоценността, защото всеки ден му казват и показват, че не струва; усвоява и егоизма, защото се учи да не се доверяват на никого. Ако не си познавал любовта, по-късно не развиваш способност да обичаш. Трябва да отбележим, че “пренебрегвани деца” са не само сираците или жертвите на насилие, а също и тези, чиито родители винаги отсъстват, както и отгледаните по суров или авторитарен начин.
Поредност на децата
Адлер трябва да бъде почетен като първия теоритик, според когото не само родителите и другите възрастни, но и братята и сестрите имат силно влияние върху детето. Приемането на ефекта от сиблингите и поредността на децата в семейството е една от най-известните идеи на Адлер. Трябва да ви предупредя, че той разглежда значението на поредността на децата, като още една от евристичните идеи – полезни фикции – които помагат да разберем хората, но не бива да ги приемаме твърде насериозно.
Когато има единствено дете в семейството, е по-вероятно то да бъде глезено, отколкото ако децата са няколко. Все пак, родителите му са сложили всичките си яйца в една кошница, така да се каже, и са по-склонни да проявяват особена грижа – понякога изпълнена с тревожност – за тяхната радост и гордост. Ако, от друга страна, те са склонни към тормоз единственото дете в семейството ще трябва да понася всичко само.
Първото дете започва живота си като единствено дете, като цялото внимание е за него. За съжаление, точно когато то свиква с това удобство, се появява второто дете и “детронира” първото. Отначало, каката или баткото може да се бори за предишното си място. Може да се опитва да се държи като бебе - все пак, това явно работи при бебето! - само, за да бъде скастрено и да му кажат да "порасне". Някои стават непослушни и бунтарски настроени, други - подтиснати и затворени в себе си. Адлер вярва, че първите деца са по-склонни от всички други да бъдат проблемни. По-положително погледнато, те често са преждевременно развити. Първите деца са относително самостоятелни и по-консервативни от другите деца в семейството.
Второто дете е в съвсем различна ситуация: то има първото дете като един вид “определящо темпото” и е настроено състезателно, опитвайки се постоянно да надмине баткото или каката. Често вторите деца успяват, но мнозина от тях се чувстват така, сякаш състезанието никога не се е състояло и са склонни да мечтаят за непрекъснато тичане без да стигат никъде. Други “средни” деца ще се опитват да подражават на второто дете, въпреки че всяко от тях може да се съсредоточи върху различен “съперник”.
Най-малкото дете вероятно е най-глезеното дете в семейство с повече от две деца. Все пак, той или тя е единственият, който никога не бива детрониран! И така, най-малките деца са на второ място (веднага след първите деца) по склонност да се превърнат в “проблемни”. От друга страна, съществува и вероятност най-малките да усещат огромна малоценност, спрямо всички по-големи и “следователно” превъзхождащи ги. Но е възможно и с всички по-големи, определящи темпото деца пред тях, най-малките да бъдат тласнати да надминат всички останали.
Може да не е толкова лесно да се определи кой е първо, второ или най-малко дете, колкото изглежда. Ако има голяма разлика във възрастта им, те може да не се чувстват така, както биха се чувствали, ако възрастовата разлика с братята и сестрите им е била по-малка. Разликата между първата и втората ми дъщеря е осем години, а между втората и третата – три години: това превръща първата в единствено дете, втората – в първо, а третата – във второ и най-малко дете! Има значение и ако някои от децата са момичета, а други – момчета. Второ дете, което е момиче, може да не приеме батко си като съперник, с когото да се състезава, момче в семейство от момичета може да се чувства по-скоро като единствено дете, и т.н. Както и всичко друго в теорията на Адлер, поредността на децата трябва да се разглежда в контекста на индивидуалните особености на човека.
Диагноза
За да ви помогне да откриете “измислените неща”, върху които се гради стилът ви на живот, Адлер ще разгледа много фактори – кое по ред дете сте в семейството, например. Първо, може да прегледа вас и медицинския ви картон за вероятни телесни причини за проблема ви. Някоя сериозна болест, например, може да има странични ефекти, които доста да наподобяват невротични и психотични симптоми.
На първата си сесия с вас, той може да ви попита за най-ранния ви детски спомен. В него Адлер търси не толкова достоверността, колкото белези за този ранен прототип на настоящия ви стил на живот. Ако първият ви спомен включва усещане за сигурност и голяма доза внимание, това може да показва глезене, ако си спомните някакво агресивно съревнование с батко си, това може да загатне силния стремеж на второто дете и “властващ” тип личност, ако споменът ви включва усещането, че сте пренебрегнат и криене под мивката, това може да означава остро чувство за малоценност и отбягване, и т.н.
Адлер може също и да ви попита за всякакви детски проблеми, които може да сте имали: вредни навици, включващи ядене или проблеми в банята може да са знак за начина, по който сте контролирали родителите си. Страхът, като например страха от тъмното или от това да си сам, може да предположи глезене. Заекването може да означава, че речта е била свързана с тревожност. Явна агресивност и крадене може да са знаци за комплекс за превъзходство. Прекалената склонност към фантазиране, изолация, мързел и ленивост вероятно са различни начини на отбягване на среща със собствените малоценности.
Както за Фройд и Юнг, сънищата (и бленуванията) са важни и за Адлер. Той има по-директен подход към тях, обаче: сънищата са израз на начина ви на живот и далече от опровергаване на дневните ви чувства, са обединени със съзнателния ви свят. Обикновено, те отразяват целите, които имате и проблемите, с които се сблъсквате, за да ги достигнете. Ако не можете да си спомните никакви сънища, Адлер не се отказва – давайте и фантазирайте тук и сега. Фантазиите ви ще разкрият стила ви на живот точно толкова добре.
Адлер обръща внимание и на начина, по който се изразявате: позата, ръкостискането, жестовете, езика на тялото. Той забелязва, че глезените хора често се навеждат към нещо! Дори позата, в която спите, може да има значение – човек, който спи като бебе в утробата, завит през глава, е съвсем различен от този, който се опъва на цялото легло и спи без изобщо да е завит.
Адлер също ще иска да знае и външните фактори, събитията, предизвикали симптомите, които ви притесняват. Той посочва някои общи събития, отключващи подобни реакции: сексуални проблеми, като несигурност, вина, “първия път”, импотентност и т.н. Проблемите, с които се сблъскват жените - бременност, менструация, раждане, навлизане в менопаузата. Любовния ви живот – ходене по срещи, годеж, брак, развод. Служебния ви живот, включително ходене на училище, изпити, избор на професия, самата работа. И смъртната опасност да загубиш тези, които обичаш.
Последно, но не и по важност, Адлер е отворен и към по-малко рационален и научен, по-подобен на изкуство подход към диагнозата: той предлага да не изключваме емпатията, интуицията и обикновеното отгатване!
Терапия
Има значителни различия между терапията на Адлер и тази на Фройд. На първо място, Адлер предпочита всички да седят и да си говорят лице в лице. Освен това, той полага огромни усилия да не изглежда прекалено авторитарен. Всъщност, неговият съвет е терапевтът никога да не допуска пациентът принудително да го вкарва в ролята на авторитарната личност, защото това създава възможност пациентът да играе някои от онези игри, които вече е играл много пъти: той може да ви превърне в спасител, само за да ви атакува в момента, в който неизбежно разкриете своята човешка същност. Като ви дърпат надолу, те се чувстват сякаш самите те изплуват със своя невротичен начин на живот.
Това, по същество, е обяснението на Адлер за съпротивата: ако пациентът закъснява, забравя за срещи, иска специални услуги или стане упорит и отказва да съдейства в процеса на терапия, това не е, както Фройд би го определил, подтискане, а по-скоро е знак за липсата на кураж да се откаже от невротичния си начин на живот.
Пациентът трябва да разбере същността на начина си на живот и корените му в егоцентричните фикции. Постигането на това разбиране не може да бъде предизвикано насила – ако просто кажете на някой “Виж, това ти е проблемът!”, той или тя просто ще се отдръпне от вас и ще потърси начин да подпомогне сегашните си фикции. Вместо това, пациентът трябва да бъде докаран до такова състояние, че да иска да слуша и да разбира. Само тогава, може да бъде повлиян да живее по начина, който вече разбира (Ansbacher and Ansbacher) Пациентът, а не терапевтът, е този, който е истински отговорен за излекуването си.
В заключение, терапевтът трябва да окуражава пациента, което означава да събуди социалния му интерес и енергията, която той носи. Развивайки уникална човешка връзка с пациента, терапевтът му предоставя основната форма на социален интерес, която пациентът може да пренесе към другите.
Дискусия
Въпреки че теорията на Адлер може да бъде по-малко интересна от тази на Фройд, с неговите идеи за сексуалността, или на Юнг, с неговата митология, може би ви е впечатлила като най-разумната измежду тях. Студентите обикновено харесват Адлер и неговата теория. Всъщност, няколко други теоритици в областта на психология на личността също го харесват. Маслоу, например, веднъж казва, че колкото повече остарява, толкова повече се съгласява с Адлер. Ако имате представа за терапията на Карл Роджърс, ще забележите колко много наподобява тази на Адлер. И студенти по психология на личността забелязват, че така наречените нео-фройдистки теоритици – Хорни, Фром и Съливан, би трябвало да се наричат нео-адлеристи.
И така, не е нужно да се изброяват предимствата на теорията на Адлер: неговото ясно описание на човешките оплаквания, целенасочената му и разумна интерпретация на проблемите на хората, ясната теоритична структура, вярата и дори привързаността му към обикновения човек, всичко това прави теорията му едновременно удобна и много въздействаща.
Проблеми
Критиците на Адлер задават въпроса дали и доколко теорията му е научна. Основното течение на психологията днес е експериментално ориентирано, което означава, че наред с другите неща, идеите на една теория трябва да бъдат измерими и да може да се работи с тях. Това на свой ред означава, че експериментално ориентираните предпочитат физически или поведенчески променливи. Адлер, както видяхте, използва основни идеи, които са далече от "физически" или "поведенчески" - стремеж към съвършенство - как го измервате? Или как измервате компенсацията? Или чувството за малоценност? Или социалния интерес? Експерименталният метод прави и едно основно допускане - че всички неща работят на принципа на причина и следствие. Адлер определено би се съгласил, че физическите неща имат причина и следствие, но непоколебимо би отрекъл, че това е присъщо и на хората! Въпреки това, той поема по телеологичния път, че хората решават да направят нещо според своите идеи, цели, ценности, "финални фикции". Телеологията извежда необходимостта от нещата - не е задължително човек да реагира по точно определен начин на дадено събитие, вместо това той прави избор, създава свой собствен начин на живот. От експериментална гледна точка, тези идеи са илюзии, на които един учен, пък бил той и психолог на личността, не бива да дръзва да се поддава.
Дори и да сте отворени за телеологичния подход, обаче, има критични гледни точки към това доколко научна е теорията на Адлер: много от детайлите й са твърде анекдотични, те са верни в много случаи, но не е задължително да имат общовалидното значение, което той им приписва. Например, не е задължително първото дете задължително да се чувства детронирано или пък второто постоянно да се съревновава с батко си или кака си.
Адлер би могъл, обаче, да отговори на тези критики много лесно: Първо, не казахме ли току що, че ако приемем телеологията, нищо свързано с човешката душа не е задължително? И второ, не положи ли огромни усилия да изясни идеите си за фикционалния финализъм? Всички негови идеи са полезни понятия, а не абсолютни истини, и науката е просто въпрос на постоянно създаване на полезни конструкти. Така че ако имате по-добри идеи, дайте да ги чуем!
Към страница 1, 2, 3 от лекцията за Алфред Адлер
© 2015 Пенка Канджева, Всички права запазени, За контакти: pipia@yahoo.com
Благодарим на "Морада" за предоставения подслон в интернет! :)