Към страница 1, 2, 3 от лекцията за Алфред Адлер
Другото, което Адлер свързва с основната мотивация, е компенсацията, т.е. стремежът за превъзмогване. Всички ние имаме проблеми, заради които в определени периоди от живота си се чувстваме малоценни. В по-ранното си творчество, Адлер твърди, че за личността ни може да се съди по това как се справяме или не се справяме, компенсираме или преодоляваме тези проблеми. Както ще видите, тази идея продължава да играе важна роля в теорията му, но той я отхвърля като “етикет” на основния движещ мотив на хората, защото в противен случай би звучало сякаш проблемите ни ни превръщат в това, което сме.
Една от най-ранните фрази на Адлер е "мъжествен протест". Той обръща внимание на нещо доста очевидно в обществото си: момчетата са били по-високо ценени от момичетата. Момчетата искали, често дори отчаяно, да ги приемат като силни, агресивни, контролиращи, т.е. “мъжествени”, а не като слаби, пасивни или зависими, т.е. “женствени”. Същината, разбира се, е в това, че мъжете са някак си, по условие, по-добри от жените. Те, в крайна сметка, имат силата, знанията и, както изглежда, таланта и мотивацията, необходими, за да извършват “велики дела” - качества, неприсъщи на жените.
Все още можете да чуете това в коментарите, които възрастните хора правят за малките момченца и момиченца: ако едно момченце вдига врява или държи да прави нещо, така, както то си поиска (мъжествен протест!), те казват, че е истински малък мъж; ако едно момиченце е тихо и срамежливо, го хвалят за неговата женственост; от друга страна, ако момченце е тихо и срамежливо, се притесняват, че може да стане женчо; или ако момиченце е асертивно и прави нещата по своя си начин, я наричат "мъжкарана" и се опитват да ви убедят, че с времето ще надрасне този си стил!
Адлер не разглежда мъжката асертивност и успех в живота като плод на някакво вродено превъзходство. Той смята, че това е отражение на факта, че момчетата биват окуражавани да бъдат асертивни, докато момичетата биват възспирани от подобно поведение. И момчетата, и момичетата, обаче, започват живота си със способност за “протест”! Тъй като мнозина го разбират погрешно и приемат, че според него, мъжете са по-асертивни по рождение, Адлер ограничава употребата на тази фраза.
Последната идея, която развива, преди да премине към стремежа към съвършенство е “стремеж към превъзходство”. Тя е отражение на един от философските корени на идеите на Адлер: според философията на Фридрих Ницше, желанието за сила е основният мотив в човешкия живот. Стремежът към превъзходство е свързан с този към усъвършенстване, но съдържа в себе си и идеята, че по-скоро искаме да сме по-добри от другите, отколкото просто да ставаме все по-добри. По-късно Адлер използва стремежа към превъзходство най-вече във връзка с нездрав или невротичен стремеж.
Стил на живот
Голяма част от игрите с думи на Адлер са белег на търсенето му на една теория на личността, наистина различна от тази, представена от Фройд. Теорията на Фройд е това, което в днешно време бихме определили като редукционистка: през по-голямата част от времето, той се опитва да сведе идеите до физиологично равнище. Въпреки че в крайна сметка признава неуспеха си в това начинание, животът бива обясняван в светлината на основни физиологични нужди. В допълнение, Фройд се стреми да "раздроби" личността на по-малки теоритични съставни части - То, Аз и Супер-Аз.
Адлер е повлиян от работата на Ян Смутс, южноафрикански философ и държавник. Смутс твърди, че за да разберем хората, трябва да ги разглеждаме като единно цяло, а не като сума от парчета и то в контекста на средата, в която са – и физическа, и социална. Този подход се нарича "холизъм" и Адлер го взима доста присърце.
Първо, в духа на виждането, че трябва да изучаваме човека в неговата цялост, а не като сбор от части, Адлер решава да нарече своя подход "индивидуална психология". Думата “индивидуална” буквално значи “не-разделена”.
Второ, вместо да говори за личността на даден човек с традиционното отбелязване на типични душевни черти, структури, динамика, конфликти и т.н., той предпочита да говори за "стил на живот". Стилът ви на живот се отнася до това как живеете, как се справяте с проблемите си и с отношенията си с другите. Ето какво казва самият Адлер по този въпрос: “Стилът на живот на едно дърво е неговата индивидуалност, начинът, по който то се изразява и оформя в своята среда. Различаваме определен стил, когато го видим на фона на средата, различен от очакванията ни, защото тогава осъзнаваме, че всяко дърво има свой модел на живот и не е просто механична реакция на средата”.
Телеология
Последната идея - че стилът на живот не е "просто механична реакция" - е още едно виждане, по което Адлер коренно се различава от Фройд. За Фройд, нещата, които са се случили в миналото, като например, травмите в ранното детство, определят какви сме в настоящето. Според Адлер, мотивацията е движение към бъдещето, т.е. не сме механично управлявани от миналото си. Ние сме насочени към целите, намеренията, идеалите си. Това се нарича "телеология".
Движението на някои неща от миналото към бъдещето има драматични последици. Тъй като бъдещето все още не е настъпило, телеологичния подход към мотивацията лишава нещата от тяхната необходимост. При традиционния механистичен подход, причината води до следствие. Ако а, б и в се случат, тогава г, д, и з трябва, по необходимост, също да се случат. Но в действителност не е задължително да постигнете целите си или да реализирате идеалите си, а и те могат да се променят с течение на времето. Телеологията приема, че животът е несигурен и труден, но пък винаги има възможност за промяна!
Силно влияние върху мисленето на Адлер има философът Ханс Вайингер, автор на книгата “Философията на “Като че ли”. Вайингер смята, че абсолютната истина винаги ще бъде извън нас и, от практична гледна точка, ни се налага да създаваме частични истини. Той се интересува предимно от науката, затова дава като примери за частични истини протоните и електроните, светлинните вълни, гравитацията като изкривяване на пространството и т.н. Противно на това, което повечето от нас, не-занимаващите се с наука, приемат, това не са неща, които някой е видял или е доказал, че съществуват. Те са полезни понятия. Вършат работа за момента, позволяват ни да се занимаваме с наука и, надяваме се, ни водят към по-добри, по-полезни понятия. Използваме ги “като че ли” са истински. Той нарича тези частични истини "фикции".
Вайингер и Адлер, посочват, че ползваме тези фикции и в ежедневния си живот. Държим се сякаш знаем, че светът ще съществува и утре, сякаш сме сигурни точно кое е добро и кое – зло, сякаш всичко, което виждаме е точно такова, каквото го виждаме и т.н. Адлер нарича това "фикционален финализъм". Най-лесно можете да разберете тази фраза, ако помислите за следния пример: много хора живеят, сякаш ги очаква рай или ад. Разбира се, адът и раят може и да съществуват, но повечето от нас не мислят за тях, като за доказани факти. Това ги превръща във фикция в този смисъл на думата, който използват Вайингер и Адлер. А "финализъм" се отнася до телеологията: фикцията е част от бъдещето, но въпреки това влияе на поведението ни в настоящето.
Адлер добавя, че в центъра на всички стилове на живот е някоя от тези фикции - някоя важна, отнасяща се до това кои сме и накъде вървим.
Социален интерес
Втора по важност, след стремежа към съвършенство, е идеята за социалния интерес или социалното чувство (оригиналното му име е “усещане за общност”). Верен на своя холизъм, всеки, който “се стреми към съвършенство” се влияе от социалната си среда. Като социални животни, ние не съществуваме без другите и дори най-крайните филантропи формират своята омраза към хората в социален контекст!
Адлер смята, че социалната загриженост не е само вродена, нито само заучена, а е комбинация и от двете: базира се на вродено предразположение, но трябва да бъде подхранвана, за да оцелее. Това, че до някаква степен е вродена, се вижда от начина, по който бебетата и малките деца често показват симпатия към другите, без да са учени да го правят. Забележете как, когато едно бебе в яслата заплаче, всички останали ревват. Или как, когато влезем в стая, където всички се смеят, самите ние започваме да се усмихваме.
И въпреки това, заедно с примерите колко щедри са малките деца към другите, имаме и примери за това колко егоистични и жестоки могат да бъдат. Въпреки, че инстинктивно знаем, че това, което наранява другия може да нарани и мен, и обратното, също така инстинктивно знаем, че ако трябва да изберем между това дали наранен да бъде другият или аз, винаги ще изберем да бъде другият! Така че склонността ни към емпатия трябва да се поощрява от родителите и културата. Дори ако не обръщаме внимание на възможностите за конфликт между моите нужди и твоите, емпатията включва усещането за болката на другите и в един жесток свят тя често може да стане съкрушителна. Много по-лесно е да загрубеем и да игнорираме тази неприятна емпатия – освен ако обществото не се застъпи за нея!
Едно недоразумение, което Адлер иска да избегне, е идеята, че социалният интерес е друг вид екстроверсия. Американците, в частност, са склонни да разглеждат социалната заинтересованост като това да си отворен и приятелски настроен, да потупваш хората по гърба, и да ги наричаш с малките им имена. Някои хора може наистина да изпитват необходимост да изразяват социалната си загриженост по този начин, но други просто се държат така, за да разширят границите си. Адлер използва "социална загриженост" или "социално чувство" не във връзка с конкретно поведение, а в по-широкия смисъл на "грижа за семейството", за общността, за обществото, за човечеството и дори за живота. Социалната загриженост е въпрос на това да бъдеш полезен за другите.
От друга страна, липсата на социална загриженост е, според Адлер, разграничаването между психичноболните и здравите: всички провалящи се хора - невротици, психотици, престъпници, пияници, трудни деца, самоубийци, извратени и проститутки - търпят поражения защото им липсва социален интерес. За тях успехът е лично превъзходство и триумфите им имат значение само за тях самите.
Малоценност
Ето ни и нас – тласнати към осъществяване, съвършенство, самоактуализация. И въпреки това някои от нас – провалящите се – в крайна сметка остават ужасно неосъществени и направо казано несъвършени, и са далеч от самоактуализация. И всичко това, защото ни липсва социален интерес, или, за да го кажем в позитивна форма, защото сме прекалено заинтересовани от самите себе си. Така че, кое прави мнозина от нас – заинтересовани от самите себе си?
Адлер твърди, че причината е в това, че сме смазани от чувството за малоценност. Ако се движите напред, справяте се добре, чувствате се компетентни, тогава можете да си позволите да мислите за другите. От друга страна, ако не се справяте, ако животът ви взима всичко, тогава вниманието ви е насочено предимно към вас самите.
Очевидно всеки страда от една или друга форма на чувството за малоценност. Например, Адлер започва теоритичната си работа, разработвайки теорията за органната малоценност, според която всеки човек има по-силно и по-слабо развити части на тялото си. Някои от нас са с вродени сърдечни шумове или развиват сърдечни проблеми през ранни етапи на живота си, други имат слаби дробове или бъбреци, или проблеми с черния дроб, някои заекват или фъфлят, други имат диабет или астма, или полиомиелит, някои имат слабо зрение или слух, или слаби мускули, някои имат вродена склонност към напълняване, други пък – към това да са прекалено слаби, някои са умствено изостанали, други имат изкривявания, едни са ужасно високи, други – ужасно ниски, и така нататък, и така нататък.
Адлер забелязва, че мнозина реагират на тези органни малоценности с компенсация. Те наваксват дефицитите си по някакъв начин: слабият орган може да бъде закален и дори да стане по-силен, отколкото е при другите. Или други органи може да бъдат свръхразвити, за да компенсират слабия, или човек може чисто психологически да компенсира телесния си проблем развивайки определени способности или дори даден личностен стил. Съществуват, както добре знаете, много примери за хора, които преодолявайки сериозни физически недъзи, се превръщат в нещо, за което здравите физически не могат и да си мечтаят!
За жалост, има и мнозина, които не могат да се справят с трудностите си и живеят в тихо отчаяние. Предполагам, че нашето оптимистично, ориентирано към постижения общество сериозно подценява броя им.
Но Адлер скоро вижда, че това е само част от картината. Още повече са хората, които страдат от психологическа малоценност. На някои от нас им е казано, че са глупави, грозни или слаби. Някои започват да вярват, че просто не са нищо особено. В училище ни изпитват отново и отново, и ни поставят оценки, които ни показват, че не сме по-добри от този до нас. Или сме унижавани заради пъпките, заради лошата ни стойка и нямаме приятели или гаджета. Или ни включват в баскетболни мачове, в които чакаме да разберем кой отбор ще ни се опълчи. В тези примери не става дума за реална органна малоценност – не сме истински изостанали, деформирани или слаби – но се научаваме да мислим, че сме такива. И отново – някои компенсират като стават добри в това, в което мислят, че са слаби. Повечето компенсират като стават добри в нещо друго, като по този начин подтискат чувството си за малоценност. А други изобщо не развиват каквато и да е самооценка.
Ако гореказаното все още не ви е засегнало лично, Адлер забелязва и една доста обща форма на малоценност. Естествената малоценност при децата - всяко дете всъщност е по-малко, по-слабо, по-неспособно в социален и интелектуален план от възрастните около него. Адлер предполага, че ако се загледаме в детските игри, играчки и фантазии, ще забележим нещо общо - желанието да пораснеш, да бъдеш голям, да бъдеш възрастен. Този вид компенсация е съвсем идентичен със стремежа към съвършенство! Много деца, обаче, си остават с усещането, че другите винаги ще бъдат по-добри от тях.
Ако сте смазани от силата на усещането за малоценност – било то защото тялото ви е болно, защото околните ви презират, или просто заради обичайните трудности на растежа – вие развивате комплекс за малоценност. Като се върна към собственото си детство, виждам няколко източника за по-късни комплекси за малоценност: физически имах склонност към напълняване, с няколко истински фази на “дебеланкото”, също, тъй като съм роден в Холандия, ми липсваха уменията да играя бейзбол, футбол и баскетбол; и накрая – моите талантливи в областта на изкуството родители, често неволно ме оставяха с усещането, че никога няма да съм добър като тях. И така, пораствайки, станах срамежлив и затворен в себе си, погълнат от единственото нещо, в което бях добър – училището. Отне ми доста време да осъзная собствената си стойност.
Освен ако не сте “кон с капаци” може би сте имали един от най-често срещаните комплекси за малоценност - “Фобия от математика”! Най-вероятно е започнала, защото не сте можели да си спомните колко е седем по осем. Всяка година е имало урок, с който не сте се справяли особено. Всяка година сте изоставали с по малко. И тогава сте се сблъскали с кризисната точка: Алгебра! Как се очаква да сте знаели колко е “х” при положение, че все още не сте знаели колко е седем по осем?
Огромен брой хора истински вярват, че не им е писано да се справят с математиката, че им липсва тази част от мозъка, отговорна за нея, или нещо подобно. Искам да ви кажа тук и сега, че всеки може да решава задачи, ако е научен както трябва и ако е наистина готов. Като оставим това настрана, ще се изненадате колко много хора са се отказали да станат учени, учители, бизнесмени или дори да отидат в колеж, заради този комплекс за малоценност.
Но сам по себе си комплексът за малоценност не е незначителен, той е невроза, т.е. проблем от жизнено естество. Ставаш свит и срамежлив, несигурен, нерешителен, смирен, страхлив, сервилен и т.н. Започваш да разчиташ на хората да те теглят напред, дори да ги манипулираш, за да те подкрепят “Мислиш, че съм умен / красив / силен / секси/ добър, нали?” В крайна сметка се лепваш за тях, а можеш ти самият да откриеш себе си. Никой не може да понесе такова егоцентрично мрънкане за дълго! (Следва тук)
Към страница 1, 2, 3 от лекцията за Алфред Адлер
© 2015 Пенка Канджева, Всички права запазени, За контакти: pipia@yahoo.com
Благодарим на "Морада" за предоставения подслон в интернет! :)