След един семестър изучаване на теории за личността – Фройд, Юнг, Роджърс, Франкъл, Бандура, Айзенк и т.н. студентите често питат: и все пак, няма ли една теория, на която да можем да се доверим и да я използваме уверено? Не можем ли малко да стесним кръга на теориите? Кажете ни кое е правилно и кое не е!
Е, за съжаление, личността все още не е наука, или поне не по начина, по който са биологията и химията. При тях, въпреки че има несъгласие относно подробностите и най-новите открития, съществува обща структура на знанията, в която малцина се съмняват. Нещата не са така очевидни, обаче, що се отнася до личността.
Въпреки това, някои идеи бавно набират скорост и сякаш изскачат отново и отново в различни теории, често с различни имена. Понякога те се явяват в теории, като например клинична срещу експерименталната срещу факторния анализ срещу феноменологичния. Вероятно и тази област наистина ще се превърне в наука, и това няма да е кой знае колко далече в бъдещето!
Знам, че се вълнувам!
И така, хванах бика за рогата, както се казва, и съставих този кратък списък от неща, които са ако не универсални, то поне малко по-вероятни черти на бъдещата единна теория за личността. Ето, започваме ...
Съзнателно и несъзнателно
Това, разбира се, е един от най-големите приноси на Фройд. Въпреки, че не той е измислил термините, несъмнено е “виновникът” за популяризирането им! Голям брой теории съдържат идеята за някакъв вид несъзнавано, макар невинаги да го определят като мястото, където най-страшните ни страхове врят и кипят, а по-скоро като начина, по който много неща ни влияят, без напълно да го осъзнаваме.
Можем да изберем три аспекта на несъзнаваното:
Първият е биологичният. Идваме на този свят със заложено нещо като То (по Фройд) или колективно несъзнавано (по Юнг). Вероятно този аспект се състои от инстинктите, останали като част от човешката ни природа, плюс темперамента или вродената ни личност, и с предварително заложените у нас стадии на живота. Биологичното несъзнавано от части се застъпва с екзистенциалистката идея за хвърлеността.
Що се отнася до възможните инстинкти, бих назовал три “комплекса” от тях: за чифтосване, за асертивност и за грижа (социален).
Второ, съществува социалното несъзнавано (както го нарича Фром), което в действителност наподобява фройдовия Супер-Аз. То може да включва езика ни, социалните табута, културните порядки и т.н. Към него можем да причислим и всички традиции, с които сме били заобиколени през детството си, и сме заучили така добре, че са ни станали втора природа! Негативните аспекти на социалното несъзнавано се припокриват с екзистенциалистката идея за падането и с идеята на Роджърс за условията за ценност.
И трето, съществува личното несъзнавано (да заемем термина на Юнг), което вероятно се разбира като несъзнавания аспект на Аз-а. То се състои от нашите характерни навици, от по-личните неща, които сме научили така добре, че вече не се налага да се съсредоточим, за да ги извършим, като например умението да караме кола толкова умело, че да можем едновременно с това да си срешем косата, да говорим по мобилния си телефон, да запалим цигара и да забележим привлекателния човек в огледалото за огледалото за обратно виждане (или поне до момента, в който излетим от пътя и се забием в някое дърво).
Защитните механизми би трябвало да се включат сред тези добре заучени неща. С тяхна помощ ние игнорираме, с ефективността на навик, неудобни реалности, за да спасим усещането си за стойност. Още за това – по-късно ...
Но нека да не ставаме прекалено ентусиазирани за несъзнаваното! Малцина психолози в днешно време го разглеждат като местообиталището на истинската ни същност, като отговора на проблемите ни или като някакъв дълбок психичен кладенец, който ни свързва с Божията вселена! То е мястото, в което малко или повече автоматизираните процеси на инстинктите и на добре-заученото си вършат работата.
Всичко това е в контраст със (всъщност се определя в контраст със) съзнанието. За разлика от инстинктите и, вероятно, от няколкото асоциации, заучени чрез класическото обуславяне, изглежда че всичко, което влиза или излиза от психиката, минава през съзнанието.
Въпросът за същността му ще бъде разгледан доста по-нататък. То не е съвсем достъпно за традиционните методи на изследване! Но засега можем да видим как преживява реалността (била тя вътрешна или външна), заедно със значението й за нас (като биологични, социални и дори индивидуални организми). Или способността да бъдем отворени за света, като въпреки това запазваме известна степен на разграничение от него, под формата на цялостен Аз. Бих добавил, че съзнанието също ни дава свободата да избираме между предоставените ни възможности – т.е. само-определянето (ако не и напълно изразената свободна воля).
Вероятно, най-важното нещо, което трябва да имаме предвид що се отнася до съзнанието е, че то е лично. То е ваше и само ваше. И в него се “случва” вашата “психология”. Всичко, което мислите, възприемате, усещате и правите е феноменологично, т.е. не се основава на външната реалност, а на субективната ви гледна точка за света, която може да е съвсем различна от моята! Следователно, за да разберем хората, трябва да ги разбираме “отвътре”. Този малък факт прави психологията толкова много по-трудна от физичните науки!
Само-определяне
Свободната воля не приляга добре на науката. Изглежда, че тя изисква свръхестествено включване в естествения свят. Но в действителност не ни се налага да бъдем “над” естествения свят, за да имаме известна доза свобода в него.
Бебето започва живота си свързано със света чрез утробата. С порастването и превръщането ни във възрастни, постепенно разграничаваме себе си от всичко наоколо. Вътрешните ни причинни процеси – и най-вече умствените – стават все по-независими от тези извън нас. Така се създава празнина, която ни позволява да попадаме под влиянието на външни ситуации, но не и задължително да бъдем определяни от тях.
Тази празнина е като голяма река. Човекът на отсрещния бряг може да маха, да скача и да вика колкото си иска – това не може директно да ни засегне. Но имаме възможността да го слушаме или да тълкуваме знаците му. Можем да приемаме странното му поведение като информация, която да добавим към тази, която вече сме събрали през живота си и да я използваме, за да повлияе на решенията ни – да повлияе, но не и да ги определи.
До края на живота си, някои от нас са почти глухи за това, което другите мислят за тях, умеят да се издигат над почти всяка заплаха или примамливо обещание, както и да игнорират копнежи и болки. Тези хора са все така решителни, но възприемат едва малка част от непосредствените условия на средата като нещо повече от информация, полезна при правенето на избор. Това може да не е свободна воля в абсолютния смисъл на думата, но със сигурност е само-определяне.
Като човек на средна възраст, имам дълги години опит зад гърба си. Той съдържа детството ми, културното ми наследство, прочетените книги, разговорите с приятели, собствените ми мисли – всички те са ме превърнали в този, който съм днес. Те са надградени над уникалното ми генетично наследство и физическите ми качества. Ето защо преживявам нещата, които ми се случват в настоящето, като ги пречупвам през своята лична призма, и следователно отговорите ми зависят не само от ситуацията, в която се намирам, но и от моята същност.
Стадии
Стадиите са нещо, от което повечето психолози на личността се срамуват. Фройд и Ериксън са очевидните изключения, както и психологът на развитието - Пиаже. И въпреки това, има стабилна биологична основа за тази идея. Въз основа на чистата биология можем да различим поне три стадия – фетус, дете и възрастен.
В допълнение можем да посочим и три преходни стадия: детство, младост и старост.
Детството всъщност не присъства при повечето примитивни животни и е доста преувеличено при хората. Всички сме, в известна степен, родени незрели. Вероятно това е бил резултатът от еволюционната дилема: как изправено ходещо създание може да роди бебе с голяма глава, без това да убие майката? Точно така – възможно е, ако го роди, преди бебето да е прекалено голямо!
Това, което следва, не е просто да живеем достатъчно дълго, за да родим отново. То позволява на бебето да попива информация от много по-рано и по различен начин. Може да изглежда, че през първите 6 до 12 месеца развитието на нервната ни система все още не е приключило. С ученето, в действителност създаваме определени нервни пътища, вместо просто да затягаме синапси, както правим по-късно в живота. Това е все едно наистина да учим инстинкти!
Младостта също представлява, според мен, стадий в развитието. Преходът от детството към младостта е съпътстван от доста силни хормонални промени, придружени от бурен растеж, сякаш не сте растяли постоянно още от както сте били на две годинки! Трудно ми е да повярвам, че подобни промени няма да имат психологически ефект.
Старостта е, точно казано, около последната година от един пълен живот, когато органите започват да се влошават и спират да работят. Обикновено не разглеждаме това като стадий и всъщност повечето хора никога не достигат до старостта (инцидентите и болестите обикновено отнемат възможността за остаряване). Но от социална гледна точка, в нашата култура определено се подготвяме за неизбежността на този етап от живота и затова можем да определим социалният му статус, ако не и биологичния.
Както предполага казаното дотук, има определени културни фактори, които можем да добавим. В нашата култура, има рязък преход от предучилищно детство към училищна възраст, и друг такъв - от необвързан възрастен към възрастен в семейство. Тези стадии могат да бъдат точно толкова влиятелни, колкото и биологичните.
Ще си позволим да направим предположение за психологическите аспекти на тези биологични стадии: фетусът се фокусира върху биологичното развитие, което се променя заради наличието на другите при бебето и се превръща в развитието на Аз-а при детето. От своя страна, развитието на Аз-а при детето се променя от появата на сексуалността през младостта и се превръща в “преходен-Аз” или в социалното развитие на възрастния.
Друга гледна точка изглежда така: през бебешкия и детския стадий поставяме основите и развиваме темперамента си (основаващ се на хормоните и невротрансмитерите). През детския стадий развиваме личността си (основаваща се на навиците). През младостта, продължаваща в зрелостта, развиваме характера си (основаващ се на съзнателното взимане на решения). (Следва тук)
Към страница 1, 2, 3 от лекцията за Единната теория за личността
