Темперамент
Вродената част от личността или характера ни наричаме темперамент. Следователно, въпреки че винаги се допуска известна гъвкавост, в голяма степен ние “сме” темперамента си през целия си живот. Той се изявява непосредствено тук и сега. Юнг го извежда на сцената, Айзенк го прави по-научно приемлив, а Големите Пет го официализират.
Почти всеки, когото познавам, приема две измерения на личността, установени още преди раждането, най-вероятно генетично:
- Емоционална стабилност (невротизъм и т.н.) и
- Екстраверсия-интроверсия (социабилност, surgency и т.н.)
Други три изглежда срещат широко одобрение:
- Съзнателност (аналитичност, преценяване-възприемане...);
- Приятност (топлина, усещане-мислене...);
- Отвореност (култура, интелект, инуитивност-усещане...) – вероятно аспект на интелигентността.
Има и още три съперника, които е по-трудно да подредим:
- Психотизъм (Айзенк) – вероятно комбинация от не-приятност и не-съзнателност;
- Импулсивност (Бъс и Пломин) – вероятно аспект на не-съзнателността и
- Активност (Бъс и Пломин) – вероятно аспект на екстроверсията.
Но трябва да внимаваме: тези резултати от факторния анализ могат да бъдат точно толкова отражение на езика, колкото и на истинските генетични основи на личността. Докато продължаваме да развиваме разбирането си за генетиката и за точните връзки между синтезирането на протеин и мозъчната функция, може да открием че има хиляди “темпераменти”, или вместо това да открием идея, която изобщо не пасва.
Учене
С изключение на Скинър, Бандура, Кели и някои други, ученето в голяма част се приема за даденост от повечето психолози на личността. Но аз подозирам, че не би трябвало да е така. Можем да определим поне три типа учене: основно, социално и вербално.
Основното учене включва обуславянето, каквото е при Павлов и Скинър, т.е. да получиш обратна връзка от средата. То също включва латентното учене, за което говори Е. К. Толман: учим се от средата си, като просто сме част от нея!
Начинът, по който Джордж Кели гледа на основното учене се различава от работата на Сниг и Комбс, която на свой ред се различава от тази на гещалт-психолозите: научаваме се да различаваме едно нещо от друго въз основа на последиците от тях. Било то бихейвиористко или гещалтистко, това учене изисква много малко от гледна точка на съзнанието.
Съществува и вид учене от средата, което включва други хора. Когато малкият направи нещо, което мама или татко не одобряват, той може да бъде наказан по някакъв начин. Също така може да бъде награден, ако, за разнообразие, се е държал добре. Това също обикновено се нарича обуславяне, но фактът, че включва други хора означава, че е и социално учене, и като такова съдържа допълнителни трудности.
Например, ако всеки път когато се блъснете в дърво ви боли главата, ще спрете да се блъскате в дървета. От друга страна, ако винаги, когато кажете “По дяволите!” баща ви ви удря по главата, може да спрете да го казвате ... или може да избягвате татко, да казвате “По дяволите” едва чуто, да започнете да мразите баща си или авторитетите като цяло, да започнете да биете малки деца след училище и т.н., докато затворът успешно прекрати това поведение. Тези неща рядко се случват с дърветата.
Социалното учене включва учене чрез другите (т.е. обръща се внимание на видовете отговори от средата и социалното обуславяне, които са получили другите за поведението си) и имитация (Бандура го нарича "моделиране"). Това вероятно е най-значимият тип учене за развитието на личността. Той може да бъде или съзнателен, както когато един художник заучава техниката си, или несъзнателен, както когато порастваме и ставаме объркващи като родителите си.
Съществува и вербалното учене – то произлиза от средата или от поведението на другите, но чрез думите. От гледна точка на културата, това, разбира се, е силно значима форма на ученето. През повечето години в училище сме придобили по-голямата част от знанията си именно чрез него. И въпреки това, в крайна сметка не го познаваме особено добре!
Едно нещо е сигурно: старите модели на плъха с неговото обусловено и формирано поведение, и на компютъра с цялото му програмиране, не са особено ефективни. Ако наистина искате проста метафора за човешкото учене, по-добре мислете за хората, и особено за децата, като за домакински гъби!
Емоции
Емоциите или чувствата винаги са привличали интереса на авторите на теориите за личността. На най-ниското ниво сред тях стоят болката и удоволствието, които са по-скоро усещания, отколкото чувства. Съществуват и психологическа болка и удоволствие – наричаме ги страдание и наслада – може би те са корените на всички други емоции. Усещаме страдание, когато случващото се в реалността е повече от това, което можем да понесем. Изпитваме наслада, когато открием, че все пак можем да се справим!
Тревожността е любима тема в теориите на личността. Въпреки че за нея са предлагани много дефиниции, те винаги се въртят около ненужен или неуместен страх. Кели забелязва, че всъщност тя е очакването, било то уместно или не, за настъпването на страшна ситуация. Страхът, на свой ред, обикновено се разбира като включващ възприятието за предстоящо зло, физическо или психологическо. Тези дефиниции служат добре в повечето ситуации.
Вината е друга ключова емоция. Свързана със срама, тя обикновено се описва като смесица от чувства, възникнали когато някой нарушава интернализирани социални правила. Кели предлага полезно уточнение: той определя вината като усещането, когато нарушим своята само-дефиниция (която може да включва, а може и да не включва тези стандартни социални правила!). Екзистенциалистите добавят друг детайл, като твърдят, че вината е тясно свързана с усещането за съжаление за пропуснати възможности.
Тъгата е усещането, че светът не е такъв, какъвто би могъл да бъде, като към това е добавена идеята, че нямаме възможността да променим тази ситуация. Вместо това имаме нужда да променим самите себе си – нещо, което по принцип не искаме да правим! Мъката би била очевидния краен пример за това, а депресията може да се опише като нереалистична тъга, продължаваща дълго след възникването на първоначално провокиралата я ситуация.
Гневът е подобен на тъгата: светът не е такъв, какъвто трябва да бъде. Но сега, тук фигурира и идеята, че трябва да съберем сили, за да променим нещата. Когато действаме, водени от гнева си, това се превръща в агресия. Гневът и агресията не са задължително лоши: например, гневът ни от социалните несправедливости и агресивните действия да ги реформираме, могат да доведат до позитивни социални промени! Нереалистичният гняв, този негов подвид, към който се придържаме, въпреки, че е възможно да причинява страдание на нас и на близките ни, може да се нарече враждебност.
Съществуват, разбира се, и много други емоции и емоционални нюанси, които можем да се опитаме да определим, но това е задача за друго време и място. Само още нещо трябва да бъде отбелязано: излиза, че където има съзнание, има и емоция – или поне емоционален тон или настроение. Както посочват екзистенциалисите, не е възможно просто да не ни пука.
Мотивация
Ето нещо по-трудно: мотивацията е централен момент за повечето теории за личността и разновидностите й изглеждат безкрайни! Но вероятно малко подредба би била от полза:
На първо място трябва да отбележим наличието на биологичната мотивация и най-вече на инстинктивната (въпреки че се развиват и зависимости). Всички ние сме подвластни на нуждата си от въздух, вода и храна. Тук можем да причислим и стремежа за избягване на болката. Също и потребностите от удоволствие: приятно докосване, предразполагане, секс. Може да искаме да добавим инстинктивните комплекси, които споменахме по-рано: за чифтосване, за отстояване на себе си, за грижа. Всички теории приемат идеята за биологичната мотивация, въпреки че се различават доста по относителната им важност една спрямо друга, както и по видовете мотивация.
Второ, съществуват социалните мотивации. Те могат да построят биологичните, особено инстинктивните комплекси, и в същото време могат да са много различни, в зависимост от културната среда, от индивидуалната социална ситуация или от ученето. Тъй като те са заучени много добре и то в един много ранен етап от живота на човек, бихме могли да заемем термина на Маслоу и да ги наречем инстинктоидни (подобни на инстинкти). Социалната мотивация може да включва потребността ни от приемане, внимание и одобрение (както ги нарича Роджърс “позитивно отношение”), както и онези форми на самооценка, които се основават на него. Вината и срамът очевидно са фактори за социалната мотивация, както и гордостта.Успоредно с идеята за личното несъзнавано, трябва да отбележим и личните мотивации, които биха били заучени в процеса на уникалния ни характерен опит.
Последни, но не и на последно място, са по-висшите мотивации. Те са съзнателни и ги възприемаме като неща, даващи смисъл на живота ни. Изглежда съществуват два основни вида:
Първият е развиването на Аз-а. Тук причисляваме мотивации, които са ни помогнали да развием себе си отвъд простото оцеляване и удобство, способствали да станем “това, което можем да бъдем”. Те включват желанието да учим повече от необходимото, да развием умения отвъд обичайните и да бъдем съзидателни. Адлер би ги нарекъл стремеж към превъзходство или към съвършенство.
Вторият вид е трансценденцията на Аз-а. Тя е описана най-ясно от Виктор Франкъл и представлява свръхразвитие на естествената ни склонност да се грижим за децата, семействата, приятелите и любимите си хора, и на вродената ни способност за емпатия. Себе-трансцендентността включва алтруизъм, любов, съпреживяване и това, което Адлер нарича “социална загриженост”. Вероятно, част от нея са и други преживявания, издигащи ни над това което сме, като например музиката, изкуството, литературата, танците и красотата на природата.
Ериксън, в частност, говори за наличието на тези два мотива, особено през стадия на възрастните. Без значение дали са просто видоизменения на по-ниските нужди или наистина са нещо повече, те ще останат тема за обсъждане за още много години напред!
Струва ми се, че всичко изброено дотук, и вероятно още някои, които съм пропуснал, могат да се окачествят като мотивации. Несъгласията за това кои са най-значими вероятно са подвеждащи, тъй като това зависи от всеки отделен човек. И възможността по-високите мотивации да произлизат от по-ниски по никакъв начин не намалява значимостта им. Идеята на Роло Мей за голям брой демони, уникални за всеки индивид, може би е най-добрият подход.
Баланс
Друга обща тема в теориите за личността е идеята за баланса. Фройд, например, счита, че всички “кризи” в живота се решават най-добре в някаква средна точка между двете крайности – приучаването за ползване на гърне трябва да се постигне нито твърде рано, нито твърде късно, нито твърде сурово, нито твърде щадящо. Резултатът от балансирано отглеждане, например, ще е балансирана личност – нито твърде сдържана, нито твърде импулсивна.
Дори когато говорим за позитивен опит, като това да се научим да действаме според представите си, е важно да осъзнаем, че той трябва да бъде оцветен с макар и мъничко негативни преживявания. Например, Ериксън смята, че едно такова поведение водено от представите ни, ако не е съпътствано от малка доза вина или колебание, би било безпощадно.
Цялата теория на Карл Юнг се върти около баланса, особено около анима и анимус, и Аз-а и сянката. Това е получило голяма доза внимание и емпирично потвърждение. Андрогенните хора (тези, които съчетават в себе си и “женското” и “мъжкото” начало) се оказва, че са по-здрави психически. И това твърдение среща подкрепа: хората, които умеят да мислят в “нюанси на сивото” са много по-зрели от тези, които виждат всичко черно-бяло, добро-зло или ние-те. Противоборството между Аз-а и сянката може също да се разглежда като необходимостта да се постигне баланс между разума и емоцията.
Действието по балансиране, което най-вече привлича вниманието на психолозите на личността, е уравновесяването на желанията ни за индивидуалност и за общност. Тази идея произлиза от Ото Ранк, който изучава противопоставянето между желанията ни и за “живот”(в смисъл на стремежа ни към индивидуалност) и за “смърт” (като устрем по обединение с другите), както и на произлизащите от тях страхове (изолация срещу поглъщане). Роло Мей използва думите воля и любов, а други теоритици - автономност и омонимия, представяне и общуване, егоизъм и алтруизъм, и т.н. Основаващи се на инстинктите ни към отстояване на себе си и грижа, в най-висшата си форма те са съответно само-усъвършенстване и себе-трансцендентност.
Каквито и думи да използваме, балансът, който трябва да бъде постигнат, е между импулса да служим на себе си (превръщайки се във всичко онова, което можем да бъдем като индивид) и този да служим на другите (да се слеем с вселената им). Но ако служиш само на себе си, оставаш сам, а ако служиш само на другите, губиш собствената си идентичност. Вместо това, трябва да служим на себе си, за да служим и на другите, и да служим на другите, за да служим на себе си по най-добрия възможен начин. В известна степен, тези две неща не са толкова уравновесени, че да работят взаимодопълващо се. Ето един цитат от добрия стар Айнщайн, който обобщава казаното:
“Човек е, едновременно, самотно и социално същество. Като самотно същество, той се опитва да защити своето и съществуването на близките си, да задоволи желанията си и да развие вътрешните си способности. Като социално същество, той търси да получи признание и топло отношение от другите човешки същества, да сподели удоволствията им, да ги утеши в страданията им, и да подобри условията им на живот. Единствено съществуването на тези различни, често конфликтуващи помежду си желания, е причината за специфичността на характера на човека и особеното им съчетаване определя степента, до която индивида може да постигне вътрешното си равновесие и да допринася за благополучието на обществото” (Айнщайн, “Защо социализъм” в “Мънтли Ривю”, Ню Йорк, Май 1949г.)
Към страница 1, 2, 3
от лекцията за Единната теория за личността
