Към страница 1, 2, 3 от лекцията за Ерик Ериксън

Деца и възрастни

Вероятно, най-голямото откритие на Ериксън е това, че постулира не пет стадия, както Фройд, а осем. Ериксън усложнява гениталния стадий по Фройд и го развива в юношество като добавя още три стадия при възрастните. Ние определено не спираме да се развиваме – особено психологически – след дванадесетия или тринадесетия си рожден ден. Ето защо, изглежда, че единственото правилно решение е всяка теория за развитието да се допълни със стадии, покриващи и по-късните периоди от живота!

Ериксън също има какво да каже и за взаимодействието между поколенията, което нарича “взаимозависимост”. Фройд ясно заявява, че родителите на детето драматично повлияват развитието му. Ериксън го допълва с идеята, че и децата влияят на развитието на родителите си. Раждането на бебе, например, значително променя живота на двойката и е важен момент в пътя на развитие на младите родители. Дори е прието да се добави и трето, а понякога и четвърто поколение към цялата картинка: мнозина от нас са повлияни от баба и дядо, а и те – от нас.

Особено ясен пример за взаимодействие може да се види при проблемите на една майка-тийнейджър. Въпреки, че тя и детето може да живеят добре заедно, често майката се включва в задачите на юношеството, измежду които е и тази да разбере коя е и как се вписва в по-голямо общество. Връзката й с бащата може да е била незряла по един или много начини и ако не останат заедно, тя ще трябва да се изправи и пред трудностите на това да си намери нов партньор. Бебето, от друга страна, има своите прости и целенасочени нужди, характерни за всички бебета, и най-важната от тях е от майка със зрели способности и социална подкрепа, каквито майките трябва да имат. Ако бабата и дядото се включат да помагат в отглеждането му, както може да се очаква в подобна ситуация, тогава и те също се отклоняват от своите задачи на развитие и се връщат към начин на живот, през който вече са преминали и който може да им се стори ужасно изискващ. И така нататък ...

Начините, по които животите ни се объркват са ужасно сложни и много разочароващи за теоритика. Но да ги пренебрегнем, е все едно да пренебрегнем нещо жизненоважно за развитието на личността ни.

Стадий (възраст)	Психологическа криза	Значими връзки	Психосоциални модалности	Психосоциални позитивни качества	Неадаптивности и увреждания
I (0-1) -- кърмаче	доверие срещу недоверие	майката	да получиш, да дадеш в замяна	надежда, вяра	сензорна неприспособимост - затваряне в себе си
II (2-3) -- малко дете	самостоятелност срещу срам и съмнение	родителите	да задържаш, да отпускаш	воля, решителност	импулсивност - компулсивност
III (3-6) -- предучилищна възраст	инициатива срещу вина	семейството	да следваш, да играеш	цел, кураж	непреклонност - задръжане
IV (около 7-12) -- ученик	усърдие срещу непълноценност	училище и близка среда	да завършваш, да обединяваш неща	способност	тясно специализиране - инерция
V (около 12-18) -- юношество	Аз-идентичност срещу ролево объркване	приятели, ролеви модели	да бъдеш себе си, да споделяш	вярност	фанатизъм - отричане
VI (20-те години) -- млад възрастен	близост срещу изолация	партньори, приятели	да изгубиш и откриеш себе си в друг човек	любов	промискуитетност - изключване
VII (късните 20 до 50-те) среден период на възрастен	съзидателност срещу застой	семейство, колеги	да сбъднеш, да се погрижиш	грижа	свръхпродължение - отхвърляне
VIII (50-те години и след тях) късен период на възрастен	цялост на Аз-а срещу отчаяние	човечеството или моите хора	да бъдеш, чрез това, което си бил, да се изправиш срещу това да не бъдеш	мъдрост	предположение - отчаяние

Първи стадий

Първият стадий - кърмаческият или орално-сензорният, е около първата година - година и половина от живота. Задачата при него е да се развие доверие без напълно да се заличи способността за недоверие.

Ако мама и татко могат да осигурят на новороденото определена степен на близост, последователност и постоянство, тогава то ще развие усещането, че светът, и по-специално социалният свят, е безопасно място, че хората са благонадеждни и любящи. Чрез отговорите от родителите си, бебето се научава да вярва и на тялото си, вкл. на биологичните си нужди.

Ако родителите са неблагонадеждни и неадекватни, ако отхвърлят детето или го нараняват, ако други интереси ги тласкат към това да обърнат гръб на нуждите му, за да задоволяват своите собствени, тогава то ще развие недоверие. Ще стане неспокойно и подозрително към хората.

Моля, разберете, че това не означава, че родителите трябва да са съвършени. Всъщност, прекалено грижовните родители, които отиват при него в момента, в който извика, ще предизвикат появата на неадаптивната склонност, която Ериксън нарича “сензорна неприспособимост”: прекалено доверчив, дори лековерен, такъв човек не може да повярва, че някой би му навредил и ще използва всички свои защити, за да не приеме съществуването на подобна перспектива.

Още по-неблагоприятен, разбира се, е изходът за детето, чийто баланс е наклонен в полза на недоверието: то развива увреждането, свързано със затваряне в себе си, чиито спътници са депресията, параноята и може би психозата.

Ако точният баланс бъде постигнат, детето приключва стадия, развивайки позитивното качество да носи в себе си надеждата, силната вяра, че дори когато нещата не вървят добре, в крайна сметка ще се оправят. Един от знаците, че то се справя добре през първата фаза е, ако не се разстройва докато чака нуждите му да бъдат задоволени: мама или татко не трябва да са съвършени, аз им вярвам достатъчно, за да знам, че ако не могат да дойдат незабавно, ще дойдат скоро. Нещата може да са тежки сега, но в последствие ще се оправят. Това е същата способност, която по-късно през живота ни помага при разочарованията в любовта, в кариерата и в много други сфери на живота.

Втори стадий

Вторият е анално-мускулният стадий на ранното детство, от около 18 месеца до три или четири-годишна възраст. Задачата при него е да се достигне до известна степен самостоятелност и да се намалят срама и съмнението.

Ако мама и татко (и другите, които се грижат за детето) му разрешават да изследва и изучава средата си, то ще развие усещане за самостоятелност и независимост. Родителите не бива нито да го обезкуражават да опитва, нито да го тласкат да го прави. Трябва да има баланс. Хората често съветват неопитните родители да бъдат “строги, но толерантни” през този период и това е един добър съвет. Така детето ще развие и самоконтрол, и самооценка.

От друга страна, съвсем лесно детето може да отиде в другата крайност и да си изгради усещане за срам и съмнение. Ако родителите реагират остро към всеки негов порив да изследва света и да бъде независимо, скоро то ще се откаже да го прави и ще остане с впечатлението, че не би могло, а и не бива, да се опитва само. Не трябва да забравяме, че дори нещо толкова невинно като да се смеем на опитите на пеленачето, може да го накара да се почувства силно засрамено и да се съмнява във възможностите си.

Има и други начини, по които можем създадем у детето усещането за срам и съмнение. Ако му дадем безгранична свобода и илюзия за липса на ограничения, ако се опитваме да му помогнем да прави това, което би трябвало само да научи, то ще остане с впечатлението, че не става почти за нищо. Ако не сте достатъчно търпеливи, за да го изчакате да си върже връзките на обувките, то няма да се научи да го прави и ще приеме, че това е нещо прекалено сложно за него!

Въпреки това, известна доза “срам и съмнение” е не само неизбежна, но и полезна. Без нея ще развиете неадаптивната склонност, която Ериксън нарича “импулсивност” – един вид безсрамна решителност, която ви води в по-късните етапи на детството или дори в годините на зрялостта към това да се хвърляте през глава в разни неща, без да прецените разумно възможностите си.

По-лошото разбира се е, прекомерния срам и съмнение, които благоприятстват за развиването на увреждане, наречено "компулсивност". Компулсивният човек има чувството, че изцяло зависи от постъпките си и затова се старае да прави всичко безупречно добре. Стриктното следване на всички правила ви предпазва от грешки, а грешките трябва да се избягват на всяка цена. Мнозина от вас познават чувството винаги да си засрамен и непрестанно да се съмняваш в себе си. Малко повече търпение и толерантност към детето ви може да му помогне да не поеме по вашия път. И поразпуснете малко и вие самите!

Ако постигнете баланс между самостоятелност и срам и съмнение, ще развиете позитивното качество – решителност. Едно от най-забележителните и в същото време най-разочароващи неща за две-три годишните деца е тяхната решителност. “Мога да го направя” е тяхното мото. Ако можем да запазим тази увереност (с подходящата доза скромност, за да го балансираме), ще се справяме много по-добре като възрастни.

Трети стадий

Третият е генитално-локомоторният стадий или стадият на играта. От 3г.-4г. до около 5г.-6г., задачата, с която се сблъсква детето, е да се научи да бъде инициативно без да изпитва особено вина.

"Инициативност" означава да даваш положителен отговор към предизвикателствата на света, да поемаш отговорност, да учиш нови умения, да си целеустремен. Родителите могат да поощрят това качество като окуражат детето да изпробва идеите си. Трябва да приемем и насърчим фантазията, любопитството и въображението. Това е времето за игра, а не за формално учене. Детето вече умее да си представя бъдещи ситуации, неща, които още не са се случили. Инициативността е опитът да превърне тази не-реалност в реалност.

Но ако децата могат да си представят бъдещето и да планират, тогава могат да бъдат и отговорни, следователно и виновни. Ако моята двегодишна дъщеря хвърли часовника ми в тоалетната, мога да предположа, че не е имала “лоши намерения”. Било е просто един блестящ предмет, който се е носел във водата. Колко забавно! Но ако моята 5-годишна дъщеря го направи... е, тя би трябвало вече да знае какво ще се случи с часовника, както и какво ще се случи с настроението на татко и следователно - какво ще се случи с нея! Тя може да се срамува от постъпката си. Способността за морални преценки вече е налице.

Ериксън е, разбира се, фройдист, и като такъв той включва и Едиповия комплекс към този стадий. Според неговата гледна точка, едиповата криза съдържа нежеланието на детето да се отдалечи от родителя от противоположния пол. Родителят носи отговорността, в социален план, да окуражи детето да порасне: "Ти вече не си бебе!" Но ако този процес се извършва твърде остро и сурово, то се научава да се срамува от чувствата си.

Прекалената инициативност и твърде слабата вина водят до развитието на неадаптивна склонност, която Ериксън нарича “непреклонност”. Непреклонният човек поема инициативата: има си планове, без значение дали се касае за училище, романтични взаимоотношения или кариера. Дотук добре, но проблемът е в това, че не го е грижа през кого и през какво ще мине, за да ги реализира. Стремежите му са всичко и усещанията за вина са изключително слаби. Крайната форма на непреклонността е социопатията.

Непреклонността е лошо качество в очите на другите, но сравнително поносимо за самия човек. По-тежко за него е увреждането, което може да се развие в този период, в резултат на прекомерното усещане за вина, наречено “задържане”. Последиците от него са, че човек не опитва разни неща, защото "ако не опиташ, не губиш" и още по-точно - няма да има за какво да се чувстваш виновен впоследствие. От сексуална гледна точка, в смисъла на едиповата криза, такъв човек може да е импотентен или фригиден.

Постигането на баланс води до появата на психосоциалната сила на усещането за цел. То е нещо, към което мнозина се стремят, макар и много от тях да не осъзнават, че самите те създават целите си, с помощта на въображението и инициативността. Според мен, думата, описваща по-добре това позитивно качество е “кураж” – способността за извършване на дадено нещо, въпреки ясното ти разбиране за ограниченията ти и предишните ти провали.

Четвърти стадий

Четвъртият е латентният стадий – или училищната възраст от 6 до 12 години. Задачата е да се развие способност за усърдие и да се избягва прекаленото усещане за малоценност. Децата трябва да “обуздаят въображението си” и да се посветят на ученето, и на възприемането на социалните умения, които обществото очаква да притежават.

Тук навлиза една по-широка социална сфера: към родителите и другите членове на семейството се присъединяват учителите, другарчетата и близките. Всички те имат своя принос: родителите трябва да поощряват, учителите - да се грижат, а другарчетата – да приемат. Децата трябва да разберат, че не само измислянето, а и следването на плана може да носи удоволствие. Трябва да изпитат усещането за успех – бил той в училище или на спортната площадка, академичен или социален.

Един добър начин да открием разликата между детето в третия стадий и това в четвъртия, е да обърнем внимание на начина, по който играят. Четиригодишното може да обича игрите, но ще има само смътна представа за правилата, може да ги променя многократно по време на самата игра, и с голяма вероятност да не я завърши, освен ако завършването не предполага да хвърли играта по съперника си. Седемгодишното дете, от друга страна, е отдадено на правилата, счита ги за доста неприкосновени и може да се натъжи, ако няма възможност да завърши играта.

Ако детето има твърде малко успехи, заради строги учители или отхвърлящи другарчета, например, тогава ще развие усещане за малоценност и некомпетентност. Допълнителен източник на непълноценност, който Ериксън споменава, са и расизмът, сексизмът и всички други форми на дискриминация: ако детето вярва, че успехът зависи от това кой си ти, вместо от това колко старателно се опитваш да направиш дадено нещо, тогава защо изобщо да опитваш?

Прекаленото усърдие води до неадаптивната склонност към тясно специализиране. Наблюдаваме това при деца, на които не им е разрешено да “бъдат деца” тъй като родителите или учителите им ги тласкат постоянно да се усъвършенстват в дадена област, без да ги оставят да развиват по-широките си интереси. Това са децата без собствен живот: децата актьори, атлети, музиканти, дарования от всякакъв вид. Всички ние се възхищаваме на усърдието им, но ако погледнем по-отблизо, ще забележим че водят доста празен живот.

Много по-често срещано е увреждането, наречено “инерция”. На него са подвластни хората, страдащи от "комплексите за малоценност", за които говори Адлер. Ако не успеете още от първия път, не опитвате повече! Мнозина от нас не са се представяли особено добре по математика, например, така че по-скоро ще умрем, отколкото да се запишем на курс по математика. Други са били унижавани във физкултурния салон и затова никога повече не се записват да спортуват и дори не играят федербал навън. И нещо повече - никога не са развили социални умения - най-важните умения от всички - и затова не излизат сред хора. Стават инертни.

По-добрият изход е да се постигне баланс между усърдие и малоценност – това е усърдие с малка степен малоценност, само колкото да ни поддържа разумно скромни. Тогава имаме позитивното качество, наречено “способност”.

Пети стадий

Петият стадий е юношеството, от пубертета до около 18-20 години. Задачата тогава е развиването на Аз-идентичност и избягването на объркването на ролята. Юношеството е това, което първо привлича вниманието на Ериксън и този период от живота на човека го интригува най-силно, а моделите, които забелязва да се изявяват през този стадий му дават основание да разсъждава и върху другите етапи на развитието.

Аз-идентичността означава да знаеш кой си и как се вписваш сред другите. Тя изисква да вземеш предвид всичко, което си научил за живота и за самия себе си и да го претопиш в единен Аз-образ, смислен, от гледна точка на общността, в която живееш.

Има доста неща, които биха ни улеснили през този стадий. На първо място, е необходимо едно силно основно течение на културата на възрастните, с добри ролеви модели и отворени канали на общуване, което заслужава уважението на юношата.

По-нататък, обществото трябва да предостави ясни знаци за преминаване от един статус в друг, определени постижения и ритуали, които да отличават възрастния от детето. При първобитните и традиционните общества, юношата е трябвало да напусне селото си за известен период от време и да живее сам, да ловува за определено животно със символичен смисъл, или да очаква да получи видение. Момчетата и момичетата трябвало да преминават различни изпитания за издържливост, символични церемонии или обучения. По един или друг начин, разграничението между безсилните, но безотговорни времена на детството и настъпването на момента, в който ставаш възрастен и имаш властта да правиш каквото искаш, но и носиш отговорността за постъпките си, е ясно.

Без тези знаци, е много вероятно да настъпи объркване на ролята – т.е. несигурност за това какво място заема човек в обществото и света. Ериксън счита объркването на ролята за криза на идентичността. В действителност, типичният въпрос, който юношите в нашето общество си задават, е един доста директен въпрос на идентичността „Кой съм аз?”

Едно от предложенията на Ериксън за юношеството в нашето общество е психосоциалният мораториум. Той предлага да „си вземеш почивка”. Ако имаш пари, замини за чужбина. Ако нямаш, пътувай из страната си. Напусни училище и започни работа. Или напусни работа и отиди в училище. Поспри за малко, помириши розите и опознай себе си. Склонни сме да се стремим да достигнем „успеха” възможно най-бързо и въпреки това малцина от нас са посветили време на това да разберат какво всъщност означава успеха за тях. Малко като при младите хора от племето Оглала Лакота, вероятно имаме нужда малко да посънуваме.

Съществува и такова явление като „прекомерна Аз-идентичност”, когато човек е толкова отдаден на изпълняването на дадена роля в обществото или в културната си общност, че не остава много възможност за толерантност. Ериксън нарича тази неадаптивна склонност “фанатизъм”. Фанатикът вярва, че начинът, по който той разбира нещата е единственият правилен. Юношите, разбира се, са известни със своя идеализъм и със склонността си да разглеждат света в черно-бяло. Фанатиците ще обявят вярванията си за света и за начина на живот и няма да дадат право на другите да са несъгласни.

Липсата на идентичност вероятно е по-трудна и Ериксън нарича това увреждане “отричане”. Хората, които са го развили отричат участието си в света, и дори още повече – отричат необходимостта си от идентичност. Някои юноши предпочитат да се слеят напълно с дадена група, особено ако тя им предоставя подробности за идентичността им – такива са религиозните, културните, военните организации и групите, основаващи се на омраза, „освободени” от болезнените изисквания на обществото. Водените от отричането млади хора могат да се включат в разрушителни действия, да приемат наркотици, алкохол или да се оттеглят в психотичните си фантазии. В крайна сметка да си „лош” или да бъдеш „никой” е по-добре от това да не знаеш кой си!

Ако успешно преминете през този стадий, ще се сдобиете с позитивното качество, което Ериксън нарича “вярност”. То означава лоялност, способност да живееш със стандартите на обществото, въпреки несъвършенствата, непълнотите и непоследователността им. Тук не става дума нито за сляпа вярност, нито за приемане на несъвършенствата. В крайна сметка, ако обичате общността си, ще искате тя да се превърне в най-доброто, което би могла да бъде. Но верността означава, че сте намерили мястото си в нея и то ви дава възможност да допринасяте за благоденствието й. (Следва тук)

Към страница 1, 2, 3 от лекцията за Ерик Ериксън