Съзнание
Една от главните идеи на Виктор Франкъл е тази за съзнанието. Той го разглежда като вид несъзнавана духовност, различна от инстинктивното несъзнавано, на което акцентират Фройд и останалите. Съзнанието е не просто един от многото фактори, то е ядрото на нашето съществуване и източникът на целостта ни като личности.
Франкъл обяснява всичко това с недвусмислени термини: “... да бъдеш човек означава да си отговорен – екзистенциално отговорен, отговорен за собственото си съществуване” (“Несъзнавания Бог: Психотерапия и теология”, 1975). Съзнанието е интуитивно и силно персонализирано. То се отнася към реалната личност в истинската ситуация и не може да се сведе до “общовалидни закони”. Съзнанието трябва да се преживее.
Франкъл счита съзнанието за "пред-рефлективно онтологично само-разбиране" или "мъдростта на сърцето", "по-разумно, отколкото самият разум може да бъде разумен" ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975). То "надушва" онова, което придава смисъл на живота ни.
Както и Ерих Фром, и Франкъл забелязва, че животните имат инстинкти, които да ги направляват. В традиционните общества, се справяме доста добре като заменяме тези инстинкти със социални традиции. В днешно време, дори и социални традиции нямаме кой знае колко. Повечето от нас се опитват да намерят насока в прагматичността и в традиционността, но става все по-трудно да не се сблъскаме лице в лице с факта, че сега имаме свободата и отговорността да правим своите избори в живота, да намираме собствения си смисъл.
Но "... смисълът може да бъде намерен и не може да бъде даден" ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975). Той е като смеха, казва Франкъл: не можеш да разсмееш някого насила, вместо това трябва да му разкажеш нещо смешно! Същото се отнася и до вярата, надеждата и любовта - невъзможно е да ги постигнем със силата на волята си, била тя нашата или нечия чужда.
"... Смисълът е нещо, което по-скоро откриваме, отколкото изобретяваме" ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975). Той има своя собствена реалност, независима от съзнанието ни. Като вградена фигурка или "скрита картинка", той е там, за да бъде видян и не е нещо, създадено от въображението ни. Може не винаги да успяваме да видим изображението, или смисъла, но това не значи, че не съществуват. Според Франкъл, смисълът е "... преди всичко, феномен на възприятието" ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975).
Традицията и традиционните ценности бързо изчезват от живота на хората. Но, макар да ни е трудно, не бива да се отчайваме. Смисълът не е свързан с ценностите на обществото. Определено всяко общество се опитва да предаде накратко различни аспекти на смисъла в традициите си, но в крайна сметка той е уникален за всеки индивид.
".. Човек трябва да може да слуша и да се подчинява на десетте хиляди искания и заповеди, скрити в десетте хиляди ситуации, с които го сблъсква животът." ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975). И нашата роля като лекари, терапевти и педагози е да помогнем на хората да развият индивидуалното си съзнание и да намерят и изпълнят уникалния смисъл на живота си.
Екзистенциалният вакум
Стремежът към откриване на смисъл може, разбира се, да не бъде задоволен и това да доведе до ноогенна невроза, която някои биха нарекли "духовна" или "екзистенциална". Хората в днешно време, изглежда повече от всякога усещат живота си като празен, безмислен, безцелен, носен от течението и т.н., и реагират на тези преживявания с необичайното поведение да нараняват себе си, другите, обществото или всички тях, взети заедно.
Една от любимите метафори на Франкъл е "екзистенциалният вакуум". Ако това, което желаем е смисълът, липсата му е дупка, празнина в живота ни. Когато има вакуум, разбира се, нещата са привлечени от него, за да го запълнят. Франкъл счита, че един от най-показателните знаци за екзистенциален вакуум в нашето общество е скуката. Той посочва колко често хората, когато най-накрая имат времето да правят това, което искат, не изглеждат като да искат да правят каквото и да било! Те изпадат в паника, щом се пенсионират, студентите се напиват през уикенда, потъваме в пасивно забавление всяка вечер. Франкъл нарича това “неделната невроза”.
Опитваме се да запълним екзистенциалния си вакуум с "пълнеж", който тъй като ни предлага някакво задоволство, се надяваме да ни донесе и пълното удовлетворение: можем да се опитаме да изпълним живота си с наслади, да ядем повече, отколкото ни е необходимо, да правим безразборен секс, да "живеем на високи обороти", или да търсим власт, особено такава, изразяваща се в парични единици; или да се потопим в "заетост", удобство, или пък можем да запълним вакуума с гняв и омраза, и да прекараме дните си в опит да разрушим онова, което според нас ни наранява. Можем също да си създадем определени невротични "порочни цикли" като обсесията за микроби и чистота, или страховата обсесия към обект на дадена фобия. Отличителното качество на тези порочни цикли е, че каквото и да правим, то никога не е достатъчно.
Тези нервни порочни цикли се основават на нещо, което Франкъл нарича "преждевременна тревожност": някой може така да се страхува, че ще развие симптоми, свързани с тревожност, че появата им става неизбежна. Преждевременната тревожност причинява точно това, което ни плаши! Страхът от изпити е очевиден пример: ако се страхувате, че ще се провалите на изпити, страхът ви ще ви попречи да се представите добре, което ще доведе до това да се страхувате от тестове и т.н.
Подобна е и идеята за свръхнамерението. Става дума за това да се стараете толкова силно, че това да ви пречи да успеете. Един от най-често срещаните примери е безсънието: повечето хора с този проблем, се опитват да го надвият с помощта на всеки метод, за който прочетат някъде. Разбира се, опитът да заспиш всъщност ти пречи да го направиш и така кръгът се затваря. Друг пример е начинът по който мнозина от нас в днешно време смятат, че трябва да бъдат изключителни любовници: мъжете мислят, че трябва "да издържат" колкото е възможно по-дълго, а жените се чувстват длъжни не само да получават оргазми, ами да получават множествени оргазми и т.н. Твърде силната загриженост в това отношение, разбира се, води до невъзможност да се отпуснеш и да се наслаждаваш!
Третият вид е свръхразсъждението. При него става дума за това “да мислиш твърде много”. Понякога очакваме нещо да се случи и то се случва само защото появата му е силно свързана с нашите вярвания и отношение – т.нар. самореализиращо се пророчество. Франкъл разказва за жена, която е имала неприятни сексуални преживявания в детството, но въпреки това е развила силна и здрава личност. Когато започва да чете психологическа литература, където пише, че подобни неприятни детски преживявания биха довели до невъзможност да се наслади на сексуални връзки, тя започнала да страда от подобни проблеми!
Разбирането на Франкъл за екзистенциалния вакуум датира от пребиваването му в нацистките лагери на смъртта. След като ежедневните неща, които създават усещане за смисъл – работата, семейството, малките удоволствия от живота – са отнети от затворника, бъдещето му сякаш изчезва. “Човекът”, казва Франкъл, “може да живее само гледайки в бъдещето” (“Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията”, 1963г.). “Затворникът, който губи вяра в бъдещето – в своето бъдеще – е обречен” (“Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията”, 1963г.).
Въпреки че днес малцина от хората, търсещи психологическа помощ, са пострадали от концетрационните лагери, Франкъл смята, че проблемите, породени от екзистенциалния вакуум не само са често срещани, но и бързо се разрастват сред обществото. Той посочва повсеместното оплакване от “чувство за безполезност”, което нарича и "усещане за бездна".
Дори политическите и икономическите крайности от днешния свят могат да се разгледат като отражение на безполезността: изглежда се разкъсваме между машиналното спазване на западната консуматорска култура и тоталитаризма в неговите комунистически, фашистки и теократични нюанси. Криенето в масовото общество или в авторитаризма – всяка от тези перспективи изкушава човека, който иска да отрече празнотата на живота си.
Франкъл нарича депресията, пристрастяването и агресията “масова невротична триада”. Той се позовава на изследване, което показва силна връзка между липсата на смисъл (измерена от тестове за “целта на живота”) и поведения от рода на извършването на престъпления и употребата на наркотици. Франкъл ни предупреждава, че насилието, приемът на упойващи вещества и другите негативни постъпки, демонстрирани ежедневно по телевизията, филмите, и дори в музиката, само убеждават гладните за смисъл хора, че техният живот може да се подобри като имитират своите “герои”. Дори и спортът, според него, само насърчава агресията.
Психопатология
Франкъл ни дава подробности и за произхода на различните психопатологии. Например, различните тревожни неврози се разглеждат като произлизащи от екзистенциалната тревожност – “ожилването от съзнанието” (“Докторът и душата: От психотерапия до логотерапия”, 1973г.). Отделният човек, неосъзнаващ, че тревожността му се дължи на усещането за неизпълнен дълг и липса на смисъл, приема тази тревожност и я свързва с проблемна част от живота си. Хипохондриците, например, свързват тревожността си с някаква ужасна болест; хората с фобии я свързват с някакъв обект, който им е създавал неприятности в миналото; хората с агорафобия я разгледжат като идваща от света отвъд вратата им; пациентът със сценична треска или тревожност от изказване пред публика я свързва със сцената или подиума. По този начин тревожният невротик извежда смисъл от дискомфорта в живота си.
Франкъл отбелязва, че “Понякога, но невинаги, тя (неврозата) служи, за да подтиска член на семейството или се използва, за да оправдае някого пред другите или пред самия него ...” (“Докторът и душата: От психотерапия до логотерапия”, 1973г.), но предупреждава, че това, както считат и други, е вторично спрямо по-дълбинни процеси.
Обсесивно-компулсивното разстройство работи по подобен начин. На човек, страдащ от него, му липсва усещането за завършеност. Докато повечето от нас се задоволяват с приблизителна сигурност за, например, нещо лесно като да заключат вратата вечер, обсесивно-компулсивният пациент изисква пълна сигурност, която в крайна сметка е непостижима. Тъй като съвършенството във всяко отношение е, дори и за обсесивно-компулсивните хора, невъзможно, пациентът с това разстройство фокусира вниманието си върху област, която му е причинявала трудности в миналото.
Терапевтът трябва да се опита да помогне на пациента да се отпусне, а не да се бори срещу склонността му да повтаря мисли и действия. По-нататък, пациентът има нужда да осъзнае склонността си към съвършенство като съдба и да се научи да приема дори и малка степен на несигурност. Но в крайна сметка, обсесивно-компулсивният пациент, както и този с тревожност и невроза, трябва да намери смисъл. “Веднага щом се преоткрие пълнотата от смисъл на живота, тогава невротичната тревожност ... вече няма какво да сграбчи” (“Докторът и душата: От психотерапия до логотерапия”, 1973г.).
Както повечето екзистенциални психолози, Франкъл признава важността на генетичните и физиологичните фактори върху психопатологията. Той разглежда депресията, например, като продукт на “ниска жизненост”, т.е. на намаление на физична енергия. На психологическо ниво, Франкъл свързва депресията с чувството за неспособност, което изпитваме когато сме изправени пред задачи, надхвърлящи физическите или умствените ни възможности.
На духовно ниво, според него, депресията е “напрежение между това, което някой е и това, което трябва да бъде” (“Докторът и душата: От психотерапия до логотерапия”, 1973г.). Когато целите на човек му изглеждат недостижими, той губи чувството за бъдещето си. С времето, започва да се отвращава от себе си и от неща, които отблъскват другите и дори човечеството като цяло. Вечната разлика между това, какво е и какво трябва да бъде, се превръща в бездна (“Докторът и душата: От психотерапия до логотерапия”, 1973г.).
Франкъл счита, че и шизофренията се корени във физиологична дисфункция, в този случай – дисфункция, която кара човек да се има за обект, а не за субект.
Повечето от нас смятат, че мислите, които ни хрумват, произлизат от съзнанието ни. Ние ги “притежаваме”, както се казва в съвременния език. Шизофреникът, поради все още неизяснени причини, е принуден да има пасивна гледна точка към тях и ги приема като гласове. Той може сам да се наблюдава и да си няма доверие, и да го преживява пасивно, сякаш е гледан и преследван от някой друг.
Франкъл вярва, че тази пасивност се корени в прекомерна склонност към самонаблюдение. Сякаш съществува разделение между това човек да наблюдава себе си и да бъде наблюдаван. Наблюдаващият Аз, лишен от съдържание, изглежда почти нереален, докато наблюдаваният Аз изглежда чужд.
Въпреки че логотерапията не е замислена така, че да се бори с остра психоза, Франкъл смята, че тя може да бъде полезна при третирането на този проблем: като научи шизофреника да игнорира гласовете и да спре постоянното самонаблюдение, докато едновременно с това го води към дейност, изпълнена със смисъл, терапевтът може да успее да прекъсне порочния кръг. (Следва тук)
Към страница 1, 2, 3 от лекцията за Виктор Франкъл
