И как намираме смисъл? Франкъл посочва три подхода. Първият е чрез ценности, основаващи се на опита, тоест като преживяваме нещо, или някого, когото ценим. Това може да включва върховите преживявания, за които говори Маслоу и естетическите преживявания като това да съзерцаваме велико изкуство или природни чудеса.
Най-важният пример за ценности, основаващи се на опита, е любовта, която изпитваме към друг човек. Чрез своята любов, можем да направим така, че нашите възлюблени да добият смисъл и по този начин да добием смисъл самите ние! Любовта, казва той, “е крайната и най-висока цел, към която човек може да се стреми” (“Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията”, 1963г.).
Франкъл посочва, че в съвременното общество мнозина бъркат секса с любовта. Без любов, казва той, сексът не е нищо повече от мастурбация, а другият не е нищо повече от инструмент, който се използва, средство за достигане до края. Сексът може да носи пълна наслада само като физически израз на любовта.
Любовта е признанието за уникалността на другия, като индивид с интуитивно разбиране за неговия пълен потенциал като човешко същество. Франкъл вярва, че това е възможно само при моногамни връзки. Докато партньорите са заменими, те остават “предмети”.
Второ средство за откриване на смисъл са съзидателните ценности, т.е. като "извършваме действие", както казва той. Това е израз на традиционната екзистенциална идея да добием смисъл, като участваме в различни проекти, или още по-добре - в проекта на живота си. Тук се включва съзидателност, изразяваща се в изкуство, музика, писане, изобретения и т.н.
Франкъл разглежда творчеството (както и любовта) като функция на духовното несъзнавано, което е съзнанието. Ирационалността на произведенията на изкуството е същата като интуицията, позволяваща ни да разпознаем доброто. Той ни дава следния интересен пример:
“Знаем за един цигулар, който винаги се опитвал да свири възможно най-съзнателно. От момента, в който поставя цигулката на рамото си до най-малкия технически детайл, той искал да направи всичко напълно съзнателно, да свири напълно самокритично. Това довело до пълен артистичен срив... Терапията е трябвало да върне на пациента вярата му в несъзнаваното, като го тласне да осъзнае колко по-музикално е несъзнаваното му в сравнение със съзнанието” (“Несъзнавания Бог: Психотерапия и теология”, 1975).
Третото средство за откриване на смисъл е нещо, за което още няколко теоритици освен Франкъл говорят: ценности на отношенията. Те включват добродетели като състрадание, смелост, чувство за хумор и т.н. Но любимият пример на Франкъл е за достигане до смисъл чрез страдание: той го илюстрира с разказ за един от клиентите си - доктор, чиято жена починала и ужасно много скърбял за нея. Франкъл го попитал “Ако Вие бяхте си отишъл пръв, как щеше да й се отрази това?” Докторът отговорил, че щяло да й бъде изключително трудно. Франкъл тогава посочил, че тъй като тя е починала първа, това страдание й е било спестено, но сега той трябвало да плати цената, като я надживее и скърби за нея. С други думи, тъгата е цената, която плащаме за любовта. За доктора, тази мисъл придала значение на смъртта на съпругата му и на собствената му болка, което на свой ред му помогнало да се справи с мъката си. Страданието му станало нещо повече - ако е изпълнено със смисъл, страданието може да бъде понесено с достойнство.
Франкъл също отбелязва, че тежко болните хора често нямат възможността да страдат смело и следователно да запазят достойнството си. “Горе главата!” им казваме, “Бъди оптимист!” Често ги караме да се чувстват засрамени от болката и нещастието си.
В “Човешкото търсене на смисъл”, той казва така: “... можем да отнемем всичко от един човек с изключение на едно: последната от човешките свободи – да избере отношението си в дадена ситуация, да избере стила си” (“Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията”, 1963г.).
Трансцендентност
В крайна сметка, обаче, съзидателните, както и ценностите, основаващи се на опита и тези на отношението са само повърхностни изражения на нещо много по-основно, което той нарича “супер-значение” или “трансцендентност”. Тук виждаме проява на религиозността на Франкъл: супер-значението е идеята, че съществува основен смисъл в живота, смисъл, който не зависи от другите, от плановете или дори от достойнството ни. Той е връзка с Бог и духовен смисъл.
Това разграничава екзистенциализма на Франкъл от този на някой като Жан Пол Сартр. Сартр и други екзистенциалисти-атеисти, считат, че животът в крайна сметка е безмислен и трябва да имаме куража да се изправим срещу безмислието му. Сартр казва, че трябва да се научим да понасяме крайната липса на смисъл; вместо това, Франкъл твърди, че трябва да се научим да понасяме неспособността си да достигнем до разбиране на пълния смисъл, защото “Логос е по-дълбок от логиката”.
Преживяното от него в лагерите на смъртта го води до тези изводи: "Въпреки цялата принудителна физическа и духовна примитивност на живота в концентрационен лагер, имаше възможност за задълбочаване на духовния живот ... Имаха възможност да се отделят от ужасяващата заобикаляща ги среда в живот на богат вътрешен свят и духовна свобода" ("Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията", 1963г.). Това определено противоречи на гледната точка на Зигмунд Фройд, както е описано в “Бъдещето на една илюзия”: “Религията е универсалната компулсивна невроза на човечеството ...” (“Несъзнавания Бог: Психотерапия и теология”, 1975).
Трябва да се разбере, че идеите на Франкъл за религията и духовността са доста по-дълбоки. Неговият Бог не е този на ограниченото съзнание, нито Богът на едно или друго вероизповедание. Дори не е Богът на институционалната религия. Бог е преди всичко този на човешкото същество, Бог на сърцето. Дори атеиста или агностика, посочва Франкъл, може да приеме идеята за тренсцендентност без да използва думата “Бог”. Позволете ми да дам думата на самия Франкъл:
“Тази несъзнавана религиозност, разкрита от феноменологичния ни анализ, трябва да се разбира като латентна връзка с трансцендентното наследство в човека. Ако някой предпочита, може да я приеме за връзка между типичния и трансцендентния Аз. Както и да го наричаме, ние се сблъскваме с нещо, което бих искал да нарека “трансцендентно несъзнавано”. Тази идея означава, че човек винаги е бил в съзнателна връзка с трансцендентността, дори и само на несъзнавано ниво. Ако извикаме съзнателния термин, за такава несъзнавана връзка, ще се появи думата “Бог”, за да заговори за “несъзнаван Бог” (“Несъзнавания Бог: Психотерапия и теология”, 1975).
Също така трябва ясно да разграничим този "несъзнаван Бог" от архетипите, за които говори Юнг. Той е напълно трансцендентен и въпреки това дълбоко личен. Според Франкъл, Бог е у всеки от нас и това, което ще ни доведе до супер-смисъл е просто да признаем съществуването му. От друга страна, да обърнем гръб на Бог е най-големият източник на всички злини, които вече обсъдихме: "... след като подтиснем ангелът у нас, той се превръща в демон". ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975)
Терапия
Виктор Франкъл е почти толкова известен с някои клинични детайли от подхода си, колкото с цялостната си теория. Първият от тези подходи е техника, известна като "парадоксално намерение", която е полезна за разбиване на невротични порочни кръгове, породени от преждевременна тревожност и свръх-намерение.
Парадоксално намерение означава да желаеш точно това, от което се страхуваш. Франкъл казал на млад мъж, който изобилно се изпотявал винаги, когато е в социална ситуация, да си пожелава да се изпоти. Една от инструкциите на Франкъл била, да се опита да се изпоти четири пъти повече от преди. Разбира се, когато се стигнало дотам, младият мъж не могъл да го направи. Абсурдността на задачата счупила порочния кръг.
Способността на хората да заемат обективна позиция към живота си или да отстъпят встрани, според Франкъл, е основата на хумора. И както забелязва в лагерите, "Хуморът е още едно от оръжията на душата в борбата за самосъхранение" ("Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията", 1963г.).
Друг пример засяга проблемите със съня: ако страдате от безсъние, според Франкъл, не прекарвайте нощта в мятане и въртене в леглото и в опити да заспите. Станете! Опитайте се да не лягате възможно най-дълго! След време, ще откриете, че доволно се промъквате обратно към леглото си.
Втора техника, предложена от Франкъл е дерефлексията. Франкъл вярва, че много проблеми произлизат именно от прекаленото внимание към самите себе си. Като пренасочим вниманието си от нас към другите, проблемите често изчезват. Ако, например, имате сексуални проблеми, опитайте се да задоволите партньора си, вместо да търсите собственото си удовлетворение. Грижите за оргазмите и ерекциите изчезват и задоволството се завръща! Или не се опитвайте да задоволите никого! Много сексуални терапевти предлагат двойката да не прави нищо друго, освен да се гали, избягвайки “задължителни оргазми“. Тези двойки откриват, че така времето преди настъпването, на това, с което доскоро са имали трудности, минава неусетно и “чудото” просто се случва!
Франкъл настоява, че в днешния свят, има прекалено силен акцент върху само-рефлексията. От Фройд насам, сме окуражавани да се вглеждаме в себе си, да изровим отвътре най-дълбоките си мотиви. Франкъл дори нарича тази склонност нашата "колективна несъзнавана невроза" ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975). Фокусирането върху самите нас всъщност служи, за да ни отдалечи от смисъла!
С целия интерес, който тези техники събуждат, Франкъл настоява,
че в крайна сметка, проблемите, с които се сблъскват хората, всъщност произлизат
от нуждата им от смисъл. Затова, въпреки че тези и други техники са добро
начало на терапия, те по никакъв случай не решават напълно проблема.
Вероятно, най-важната задача на терапевта е да помогне на клиента си да преоткрие
латентната религиозност, която според Франкъл, съществува у всеки от нас.
Това, обаче, не може да става насила: "Истинската религиозност трябва
да се развие, когато й дойде времето. Никой никога не може да бъде принуден
да го направи" ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология",
1975). Терапевтът трябва да даде възможност на пациента да открие смисъла
за себе си.
"Човешкото съществуване - поне доколкото не е невротично изкривено -
винаги е насочено към нещо или някого, различен от самия себе си - било то
определен смисъл или друго човешко същество, към което да се отнасяме с любов"
("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975). Франкъл нарича
това себе-трансцендентност и я различава от себе-актуализацията, в
смисъла, в който Маслоу използва термина. Самоактуализацията, дори и удоволствието,
и щастието, са странични ефекти от себе-трансцендентността, и от откриването
на смисъл. Франкъл цитира Албърт Швайцер "Единствените измежду вас, които
ще бъдат наистина щастливи са тези, които са търсили и открили как да служат."
("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975).
В заключение
Дори ако вие (като мен) не сте религиозни, е трудно да игнорирате посланието на Франкъл: съществува нещо, отвъд инстинктите и “себичните гени”, отвъд класическото и оперантно обуславяне, отвъд заповедите на биологията и културата, нещо специално, уникално човешко, уникално лично. В по-голямата част от историята на психологията, ние, в името на науката, се опитвахме да премахнем “душата” от професионалните ни речници. Но може би е време да последваме примера на Франкъл и да върнем обратно годините на редукционизъм.
Дискусия
С цялото ми възхищение към Франкъл и теорията му, аз също имам някои силни резерви към нея. Франкъл се опитва да вкара обратно религията в психологията и го прави по един особено неуловим и увличащ начин. Трудно е да се спори с някой, който е преживял и видял това, през което е преминал Франкъл. И въпреки това, страданието не е автоматична гаранция за откриване на истината! Като възпитава в религия чрез най-толерантния и либерален език, той все пак ни кара да основем разбирането си за човешкото съществуване на вярата, на сляпото приемане за съществуването на универсалната истина, без никакво доказателство, освен чувствата, интуицията и разказите на тези, които вече вярват. Това, всъщност е опасен прецедент и има доста "популярна психология", която се основава на тези идеи. Същата склонност се отнася към полу-религиозните теории на Карл Юнг и Абрахам Маслоу.
Франкъл, както и Мей и останалите, се счита за екзистенциалист. Мнозина други теоритици с религиозен уклон правят същото. Дори издигат Киркегард до почетната степен на “основател на екзистенциализма” – дума, която Киркегард никога не е и чувал. И въпреки това, вярата, която кара човек да подчини скептицизма си на Бог или на друг универсален принцип, всъщност е в разрез с най-основните идеи на екзистенциализма. Религията – дори либералната – винаги поставя духовната същност в корените на човешкото съществуване. Екзистенциализмът – не.
Към страница 1, 2, 3 от лекцията за Виктор Франкъл
