Конструкционният извод
“Човек предвижда събитията, като конструира техни копия”.
Това означава, че конструираме очакванията си, използвайки предишния си опит. Ние, в основата си, сме консервативни създания: очакваме нещата да се случват така, както са се случвали и преди. Търсим моделите, последователностите в опита си. Ако си навия будилника, очаквам да звънне навреме, както го е правил от незапомнени времена. Ако се държа добре с някого, очаквам да се държат добре с мен.
Това е крачката от теорията към хипотезата, т.е. от конструкционната система (знание, разбиране) към предвиждането.
Изводът въз основа на опита
“Конструкционната система на човек се променя, докато той успешно конструира имитации на събитията”
Когато нещата не се случат по начина, по който са се случвали в миналото, трябва да се адаптираме, т.е. да реконструираме. Този нов опит променя бъдещите ни очаквания. Учим се.
Това е крачката от експеримента и наблюдението към потвърждението или реконструирането: въз основа на резултатите от експериментите си – т.е. на поведенията или натрупаните наблюдения, или продължаваме да вярваме в теорията си за реалността, или променяме теорията.
Дихотомният извод
“Конструкционната система на човек се състои от ограничен брой дихотомни конструкти”.
Складираме опита си под формата на конструкти, които наричаме “полезни идеи”, “удобни измислици” или “прозрачни шаблони”. “Поставяте” тези “шаблони” върху света и те водят възприятията и поведението ви.
Кели често ги нарича "лични конструкти", акцентирайки на факта, че те са само ваши, уникални, присъщи на вас и на никой друг. Конструктът не е етикет, или измерение, което аз, като психолог, поставям на теб, “обикновения” човек. Той е частица от начина, по който виждам света.
Кели ги нарича и “биполярни конструкти”, обръщайки внимание на тяхната дихотомна природа. Те имат два края, или полюси: ако има "слаб", трябва да има "дебел", ако има "дълъг", трябва да има "къс", ако има "горе", трябва да има "долу" и т.н. Ако всички бяха дебели, тогава "дебел" би загубило смисъла си или би имало идентично значение с "всички". Някои хора трябва да са слаби, за да може "дебел" да има значение и обратното!
Това, всъщност, е много стара идея. В древен Китай, например, философите създават много теории въз основа на Ин и Янг – противоположностите, които заедно правят цялото. В по-скорошни времена, Карл Юнг доста говори за това. Лингвистите и антрополозите го приемат като дадена част от езика и културата.
Мнозина психолози, като най-видно е това при гещалт-психолозите, посочват, че по-рядко свързваме отделни неща, отколкото разграничаваме неща от повече или по-малко цялостен фон. Отначало виждате недиференцирано нещо (“бръмчащо оживено объркване”, както го нарича Уилям Джеймс). После се научавате да изваждате от това “нещо” елементите, които имат значение, или променят нещо, или имат смисъл за вас. Едно малко дете не го е грижа дали сте дебел или слаб, бял или цветнокож, богат или беден, евреин или не. Но когато хората около него започват да проявяват предразсъдъците си, то постепенно вече забелязва тези особености.
Много конструкти имат имена или лесно могат да бъдат назовани по някакъв начин: добър-лош, щастлив-тъжен, интроверт-екстроверт, флоресцентен-нажежен до бяло... Но не е нужно! Може да бъдат безименни. Бебетата и дори животните имат конструкти: храната, която харесвам срещу тази, която плюя, опасност срещу сигурност, мама срещу непознат.
Вероятно, повечето от конструктите ни са невербални. Помислете за всички навици, които имате и които не назовавате, като детайлните ви движения при карането на кола. Помислете за нещата, които разпознавате, но не назовавате, като образуванието точно под носа ви (нарича се “филтрум”) Или за всички тънкости на чувство като влюбването.
Това е моментът, в който Кели стига най-близо до разграничаването на съзнателно и несъзнателно мислене: по-лесно мислим за конструктите, които имат имена. Определено по-лесно говорим за тях! Сякаш името е дръжката, за която сграбчваме конструкта, местим го, показваме го на другите и т.н. И въпреки това, безименният конструкт все пак съществува и може да окаже огромен ефект върху живота ви!
Понякога, въпреки че конструктът има име, се преструваме пред себе си, че единият му полюс не се отнася към никого или нищо. Например, някой може да твърди, че не съществуват истински лоши хора. Кели би казал, че такъв човек е подценил този полюс – нещо, подобно на подтискането.
Виждате ли, това може да значи, че възприемането на смисъла на “лош” изисква да се опознае доста повече: вероятно мама трябва да бъде наречена лоша, или татко, или пък самият аз! Вместо да признае нещо подобно, даденият човек би предпочел да спре да използва конструкта. За съжаление, обаче, той продължава да съществува и намира израз в поведението и чувствата на хората.
Още едно от разграниченията, които Кели прави, е това между периферни конструкти и такива от ядрото. Периферните са повечето конструкти за другите, за света и дори за себе си. Ядрените конструкти, от друга страна, са тези, които са най-важни за вас, в една или друга степен те определят кой сте всъщност. Напишете първите 10 или 20 прилагателни, които ви хрумват за вас самия – те могат доста добре да представят конструктите на ядрото. Това е най-голямото приближение на Кели към идеята за Аз-а.
Изводът за организацията
"Всеки човек развива, за свое удобство в предвиждането на събитията, конструкционна система, включваща редни връзки между конструктите".
Конструктите не просто се носят несвързани наоколо. Ако го правеха, нямаше да можете да използвате една информация, за да получите друга – нямаше да можете да предвиждате! Ако са ви убедили да отидете на среща с някого, когото никога не сте виждали и приятелят, който е в основата на всичко, полага големи усилия да ви накара да повярвате, че човека, с когото ще излизате има страхотен характер, вие знаете, просто знаете, че ще изглежда като някой Квазимодо. Как стигате от “страхотен характер” до “Квазимодо”? Организация!
Някои конструкти са подчинени на, или са "под" други конструкти. Съществуват две версии защо това е така. Първата е, че има класификационен тип подчинение, като "дърветата" на животинския или на растителния свят, които се изучават по биология в гимназията. Например, разграничаваме живи и неживи неща, подчинени на живите са, да кажем, растенията, които на свой ред отделяме от животните, после разпределяме самите растения според това дали са дървета или цветя, дърветата, могат да бъдат иглолистни или широколистни и т.н.
Обърнете внимание, че това са лични, а не научни конструкти и следователно класификацията е лична. Тя може да е същата като научната от учебника по биология, но може и да не е. Аз все още съм склонен да имам подвид на иглолистните дървета, наречен "Коледна елха".
Съществува и дефинитивен тип подчинение, наречен "групиране". То включва множество конструкти, при които всички полюси са в една линия. Например, под конструкта иглолистни срещу широколистни дървета, можем да намери дървета с мека срещу такива с твърда, дървета, които имат иглички срещу такива с листа, дървета с шишарки срещу такива с цветове и т.н.
Това е и основата на стереотипизирането: “ние” сме добри, чисти, умни, морални и т.н., докато “те” са лоши, мръсни, глупави, неморални и т.н.
Много конструкти, разбира се, са независими един от друг. Очевиден пример за това е, че растения-животни е независим от флуоресцентен-нажежен до бяло.
Понякога, връзката между два конструкта е много стегната. Ако един конструкт постоянно се използва, за да се предвиди друг, говорим за стегната конструкция. Предубежденията са пример за това: веднага щом имате етикет за някого, автоматично приемате, че и други характеристики за този човек също са валидни. Вие “автоматично правите заключения”.
Когато се занимаваме с наука, трябва да използваме стегната конструкция. Наричаме това “точно мислене” и то е нещо добро. Кой, в крайна сметка, би искал инженер да строи мост, използвайки научни правила, които само вероятно са верни. Хората, считащи се за реалисти, често предпочитат здрава конструкция.
Но крачката от точен и реалистичен до ригиден е много малка. И тази ригидност може да стане патологична, така че обсесивно-компулсивният човек да прави нещата “просто така” или да се пречупи и да се отдаде на тревожност.
От друга страна, понякога връзката между конструктите се оставя хлабава: т.е. съществува връзка, но не е нито абсолютна, нито особено необходима. Хлабавата конструкция е по-гъвкав начин за използване на конструкти. Например, когато отидем в друга държава, ние имаме някои предварителни представи за хората. Те биха се превърнали в стереотипи от предубеждения, ако сме ги конструирали здраво. Но ако ги използваме хлабаво, тези предварителни представи само ни помагат да се държим по-приемливо в новата културна среда.
Използваме хлабава конструкция, когато фантазираме и сънуваме, и когато са разрешени необичайни комбинации. Въпреки това, ако я използваме твърде често и неподходящо, изглеждаме по-скоро вятърничави, отколкото гъвкави. Ако това продължи прекалено дълго, хлабавата конструкция ще ви прати в лудница.
Творческият цикъл се получава, благодарение на тези механизми. Когато творим, първо разхлабваме конструктите си - фантазираме или нахвърляме алтернативни конструкции. Щом открием нова конструкция, която изглежда притежава някакъв потенциал, се фокусираме върху нея и я заздравяваме. Използваме творческия цикъл (очевидно) в изкуствата. Първо разпускаме и ставаме творчески настроени, после затягаме нещата и създаваме творението си. Измисляме идеята и после й даваме форма.
Използваме творческия цикъл и в терапията. Оставяме несполучливите си модели на реалността, даваме възможност на конструктите си да се носят, откриваме нова конфигурация, вкарваме я в по-точна форма и я изпробваме! Ще се върнем на това по-късно. (Следва тук)
Към страница 1, 2, 3, 4 от лекцията за Джордж Кели
